Лоис Бюджолд - Памет

Първоначално лятната къща на Воркосиган бе построена за казарма — продълговата двуетажна каменна сграда, сега превърната в красива резиденция с прекрасен изглед към езерото. Майлс нареди на Мартин да се приземи на площадката до гаража, зад билото на хълма.

— В къщата ли да ги отнеса, милорд? — попита Мартин, разтоварвайки багажа им.

В този дом поне постоянно живееше семейство, което поддържаше сградата в годно за живеене състояние и се грижеше за съпътстващата го обширна територия. Затова атмосферата му не беше мрачна и не навяваше мисли за гробници, като в столичния замък.

— Не… засега ги остави тук. Първо искам да надникна в конюшнята.

Майлс го поведе по пътеката към стопанските постройки и засетите със земна трева зелени пасища в най-близката до езерото долина. Момичето от селото, което се грижеше за малкото останали коне, излезе да поздрави гостите и Мартин, очевидно морално подготвен да понесе няколкото дни селска скука в компанията на своя ексцентричен господар, видимо се оживи. Майлс ги остави да се запознаят и се запъти към пасището.

Неговият кон, който още в първата седмица от живота си беше получил от дядото на Майлс доста непредставителното име Дебелия глупак, с радостно цвилене се отзова на гласа на стопанина си и Майлс честно го възнагради с ментови бонбони, а после погали широкия му кадифен нос. Животното, което тази година ставаше на… нима вече на двадесет и три години? — вече имаше сиви косми в рижата си козина и дишаше тежко след галопа през пасището. И така… дали можеше да си позволи да поязди с тези припадъци? Ако иска да се отправи на любимия си многодневен поход из планините — не. Но ако научи Мартин да наблюдава състоянието му, можеше да рискува с няколко обиколки на пасищата. Изкуствените кости беше малко вероятно да се счупят при падането, а на Глупака можеше да се довери — той нямаше да го прегази.

Плуването, второто голямо удоволствие в имението Воркосиган, бе изключено. Плаването с яхта беше под въпрос: трябва да не сваля спасителната си жилетка и да влачи със себе си Мартин. А дали Мартин можеше да плува? Да не говорим дали можеше да спасява човек, който в припадъка си е паднал зад борда и едновременно с това да не изпусне яхтата? Май искаше твърде много. Все едно, в началото на есента водата в езерото и без това беше ледена.

Изобщо не беше случайно, че тридесетият рожден ден на Майлс се падна през следващата седмица, когато той тихо скучаеше, седнал на брега на езерото. Не можеш да намериш по-подходящо място, на което просто да игнорираш подобно събитие. Не като в столицата — там най-вероятно щяха да му досаждат приятели и роднини. Като минимум — Иван, който щеше да започне да го дразни на тази тема, или, което е по-лошо, да му устройва празненство. Макар че, без всякакво съмнение, Иван можеше да го възпре осъзнаването на факта, че той е следващият по ред, след два месеца. И изобщо, на рождения си ден просто ставаш с един ден по-стар, както във всеки друг ден, нали така?

Прословутият ден още от сутринта бе мъглив и влажен — вчера валеше меланхоличен дъжд, много подходящ за настроението на Майлс. Но, съдейки по ивицата бледосиньо небе точно над главата му, времето щеше да стане идеално — топло и леко мъгливо. Също явно беше и друго — нямаше да позволят на Майлс напълно да игнорира рождения си ден; това се потвърди още от първото позвъняване на домашния комуникационен пулт. Лейди Алис радостно го поздрави по съответния начин. Сигурно и Иван нямаше да остане по-назад. Ако Майлс не намереше начин да се скрие, рискуваше да остане привързан целия ден до тази дяволска машина.

Майлс мимоходом си взе кифличка от кухнята — да си подложи преди закуската — и излезе на пътеката покрай склона, която водеше в градината (и гробището). Някога това беше място на вечен покой за оръженосците от казармата; след разрушаването на Воркосиган Вашной родът Воркосиган го бе превърнал в семейно гробище. Той поседя в дружеско мълчание до гроба на сержант Ботари, като гризеше кифлата и гледаше как изгряващото слънце оцветява в червено утринната мъгла над имението Воркосиган.

После отиде при гроба на стария генерал Пьотър и няколко дълги минути гледаше надгробната плоча. Някога го беше тъпкал с крака и бе крещял на този подигравателно безмълвен камък, беше шепнал и умолявал. Но изглежда, нямаше какво повече да си кажат със стареца. Защо?

„Защото, по дяволите, не говоря с онзи гроб, с който трябва, ето това е проблемът“ — внезапно реши Майлс. Той безжалостно се обърна и решително се върна в къщата, за да събуди Мартин, който, ако му позволяха, спокойно можеше да спи до обяд. Майлс знаеше едно място, където не можеше да го достигне проклетият комуникационен пулт. И той отчаяно се нуждаеше да поговори с една малка лейди.