Лоис Бюджолд - Памет

Майлс се поклони и си тръгна. Чудеше се дали новият му шофьор е успял да убие някого и дали колата на графа все още се движи с покрива нагоре. Но най-вече се чудеше как ще избягва Дъв Галени през следващите няколко седмици.

На Майлс му трябваха няколко дни, за да се изтръгне от хватката на Иван и да избяга сам — или почти сам — в южната част на областта на Воркосиган. Всичко свърши с това, че той съвсем тържествено се закле пред Иван с думата си на Воркосиган, че няма да прави никакви опити за самоубийство, нито активни, нито пасивни. Братовчед му неохотно прие обещанието, но беше очевидно, че предпазливостта на Мартин се дължеше на инструкциите, прошепнати му на ухо от Иван: че Мартин трябва да наглежда работодателя си не само за припадъци, и да се обади на еди-кой си номер в случай на опасност или излишни странности. „Сега хлапето ме мисли за луд. Или във всеки случай, че са ме уволнили, защото съм луд, а не че съм луд, защото са ме уволнили. Е, много ти благодаря, Иване.“ Ала може би няколко дни в покоя на имението Воркосиган щяха да успокоят както ума на Майлс, така и на Мартин.

Когато първите сини оттенъци на планините Дендарии обагриха хоризонта пред тях, ненадейно изплувайки от трептящия въздух като мираж, той разбра, че са пресекли северната граница на родната му област.

— Сега завий на изток — каза Майлс. — Мисля да обиколя областта. Ще минем точно на север от Хасадар. Идвал ли си друг път по тези земи?

— Не, милорд. — Мартин покорно наклони гравитоскутера, насочвайки го към утринното слънце — поляризираното стъкло на кабината компенсираше силната светлина. Както бе подозирал Майлс, момчето се оказа по-лош пилот, отколкото шофьор. Но, благодарение на системите за сигурност, скутерът беше малка, високоманеврена, нееднократно охулвана смес между гравитационна шейна и самолет — практически не беше възможно да се разбие. Макар че някой можеше по време на петминутния си припадък да се изхитри да извърши подобен подвиг.

Понякога най-добрият начин да обиколиш квадрат е да минеш по три от страните му… Не че областта на Воркосиган наистина имаше форма на квадрат, по-точно приличаше на смачкан, неправилен правоъгълник с дължина около триста и петдесет километра от северните низини до южните планински проходи и около петстотин километра от изток на запад, ако заобиколиш най-високите хребети на планината. Само около една пета от земите на север бяха плодородни равнини и от тях, разбира се, се използваха едва около половината. Град Хасадар се появи от дясната им страна — Майлс накара Мартин да заобиколи по широка дъга областта на по-интензивното движение, за да избегнат усложненията с навигационния контрол на градските компютри.

— Хасадар ми харесва — отбеляза роденият и израснал във Ворбар Султана Мартин, загледан в града, който с явни усилия се разпростираше на всички страни.

— Той е също толкова модерен, колкото и всеки друг град на Бараяр — отвърна Майлс. — Дори по-модерен от Ворбар Султана. Почти целият е построен след сетаганданското нашествие, когато дядо ми го избрал за нова областна столица.

— Аха, само че Хасадар е почти всичко , което има в тази област — рече момчето. — Искам да кажа, едва ли тук ще се намери нещо друго.

— Е, ако под „нещо“ имаш предвид градове, не. Областта е толкова отдалечена, че няма никаква възможност за развитие на крайбрежната търговия. Винаги е бил селскостопански, доколкото позволяват планините.

— Ако се съди по многото планинци, които идват във Ворбар Султана да си търсят работа, в планините няма възможност за препитание. Даже има вицове за тях. „Как се казва момиче от дендарийските планини, което може да бяга по-бързо от братята си? Девственица.“ — Мартин се подсмихна.

Майлс — не. Изведнъж в кабината на скутера повя хлад. Младежът го погледна стреснато и се сви на седалката.

— Простете, милорд — промърмори той.

— Тази шега вече съм я чувал. Чувал съм ги всичките. — Наистина, оръженосците на баща му — всички бяха местни хора, от областта — постоянно измисляха такива шегички, но интересно защо… звучаха някак различно. Някои от войниците също бяха планинци и изобщо не им липсваше чувство за хумор. — Вярно е, че планинците от Дендарии имат много по-малко предци от вас, лентяите от Ворбар Султана, но това е защото не са преклонили глави и не са се предали на сетаганданците. — Малко преувеличение: сетаганданците бяха окупирали само низините, където се бяха превърнали в лесни мишени за планинците, предвождани от отчаяно младия генерал граф Пьотър Воркосиган. Вместо да изместят позициите си петдесет километра назад, нашествениците се бяха опитали да преследват местните в коварните планини. Областта на Воркосиган бе изостанала в развитието си именно защото беше сред най-опустошените от войната в целия Бараяр.