Лоис Бюджолд - Памет

— Аз станах капитан на двайсет и осем — самодоволно си спомни графът. Графинята му направи гримаса. — Службата на корабите ми харесваше. Успях да се спася от канцеларска работа още четири-пет години, докато Ецар и умниците в Генералния щаб не започнаха да планират анексирането на Комар. — Лицето му отново стана сериозно. — Пожелай успех на Грегор от мое име. Надявам се, че ще успее там… където аз не успях така, както ми се искаше. Благодаря на Бога за новото поколение и за възможността да започнем всичко на чисто. — Двамата с графинята се спогледаха и той довърши: — Доскоро, момче. Обади ни се, по дяволите.

— Пази се, чуваш ли? — прибави майка му. — И ни се обади, по дяволите.

Силуетите им избледняха и изчезнаха от екрана.

Майлс въздъхна. „Не мога повече да отлагам това, наистина не мога.“

Майлс успя да отложи това с още един ден, като на следващата сутрин накара Мартин да го откара обратно във Ворбар Султана. Мама Кости му поднесе обяд в разкошното уединение на Жълтия салон. Тя очевидно полагаше много усилия да направи това по всички правила; може би се готвеше за този изпит по пригодност за новата си работа с помощта на ръководства по етикет или чрез съветите на другите ворски прислужници в района. Майлс покорно ядеше, подтискайки нетърпимото си желание да награби всичките чинии и да се присъедини към Мартин и майка му в кухнята. Някои страни от ролята на ворски лорд му се струваха невероятно идиотски.

След обяда той се отправи към стаята си, за да се заеме най-сетне със задачата да съчини отговор до родителите си. Тъкмо беше записал и изтрил три варианта — първият се оказа прекалено мрачен, вторият прекалено лекомислен, а третият прекалено изобилстваше от грозни сарказми — когато опитите му бяха прекъснати от сигнала за повикване. Майлс се зарадва на прекъсването, макар че над видеоплочата се появи братовчед му. Иван бе униформен, явно се обаждаше през обедната си почивка.

— А, върнал си се. Отлично — започна той. Това „отлично“ прозвуча съвсем искрено, явно предполагайки повече от един смисъл. — Вярвам, че след кратката почивка сред хълмовете се чувстваш по-добре, нали?

— В известен смисъл — предпазливо отвърна Майлс. Как Иван толкова скоро бе научил, че е в града?

— Отлично — повтори братовчед му. — Виж сега, чудех се дали си предприел нещо по въпроса с лечението си? Ходи ли на лекар?

— Още не.

— Поне записа ли си приемен час?

— Не.

— Хм. Майка ме питаше. Изглежда, нея я е питал Грегор. Познай кой стои най-отдолу в тази йерархия от командири и на кого е възложено да предприеме нещо! Казах й, че според мен още нищо не си предприел, но сега те питам: защо?

— Ами… — Майлс сви рамене. — Няма никаква причина да бързам. Не ме изхвърлиха от ИмпСи заради припадъците, а защото фалшифицирах доклада си. Нито повече, нито по-малко. Така че даже докторите да могат да направят нещо, та утре да се върна в превъзходно, гарантирано работно състояние, — а ако можеха, то моят дендарийски хирург отдавна щеше да го направи, — то това… няма да промени нищо. — „Илян няма да ме приеме обратно. Не може. Проблемът е в проклетите му принципи, а Илян е най-принципния човек на света, когото познавам.“

— Чудех се… дали е защото не искаш да идеш във Военната болница — продължи Иван. — Ако не искаш да си имаш работа с военните лекари, напълно те разбирам. Мисля… че е глупаво от твоя страна, но те разбирам. Затова намерих три цивилни клиники, които се специализират в криосъживяване, и изглежда имат добра репутация. Едната е във Ворбар Султана, другата е в Уейеновия в областта Вордариан, а третата е на Комар, ако смяташ, че близостта до галактическата медицина е преимущество, което ще компенсира враждебното отношение което предизвиква твоята фамилия на тази планета. Искаш ли да те запиша за прием в някоя от тях?

Майлс си помисли, че можеше да познае имената и на трите клиники на базата на предишните си проучвания.

— Не. Благодаря.

Иван се облегна назад, а устните му озадачено се изкривиха.

— Знаеш ли… тогава си мислех, че това ще е първото нещо, което ще направиш, след като малката ледена баня те извади от мъглата. Че ще скочиш, ще се впуснеш и ще побегнеш, както винаги. Никога не съм те виждал, като се изправиш пред някаква непреодолима стена, да не се опиташ да я прескочиш, заобиколиш, подкопаеш или взривиш. Или просто да си блъскаш главата в нея, докато тя не рухне. И тогава ще ме изпратят да тичам след теб. Отново.