Лоис Бюджолд - Памет

— Ъ-ъ — намеси се Иван, — този комуникационен пулт може ли да се подслушва, Майлс? Извинявай, Дъв, но ако ще се изразяваш така… хм… откровено, няма ли да е по-добре да го направиш при лична среща? Искам да кажа, надявам се, че не се обаждаш по канала си от ИмпСи. Те имат уши на най-неочаквани места.

— ИмпСи може да си вземе тези уши и тъпата глава между тях и да си напъха всичко това в колективния си задник. — Произношението на Галени, обикновено с неуловимо изтънчен акцент, се превръщаше не просто в комарско, а улично комарско.

Майлс даде знак на братовчед си да млъкне. Като си спомнеше какво се бе случило с двамата нещастни сетагандци предния път, когато бе видял Галени толкова разстроен, то личната среща в настоящия момент му се струваше особено неподходяща идея. Ефрейтор Кости беше тук, за да го пази, разбира се, но дали щеше да се справи с един от собствените си началници? Невменяем и готов на убийство? Бе прекалено да иска това от бедния войник.

— Дъв, наистина съжалявам . Не съм и предполагал, че ще стане така. Нищо подобно не съм планирал. Това изненада всички ни, даже лейди Алис. Питай Иван.

Братовчед му сви рамене и разпери ръце.

— Вярно е.

Майлс предпазливо се прокашля.

— А как… хм… откъде научи?

— Тя ми се обади.

— Кога?

— Преди пет минути.

„Тя току-що го е изритала зад борда. Страхотно!“

— Двамата ми се обадиха заедно — изръмжа Галени. — Тя каза, че съм бил най-добрият й приятел тук и че искала да съм първият комарец, който научава новината.

„Значи Грегор наистина се е решил и го е направил.“

— И… ъ-ъ… ти какво отговори?

— Поздравих ги, разбира се. Какво друго можех да кажа? Когато тези двамата просто си седяха и ми се усмихваха?

Майлс облекчено въздъхна. Отлично. Галени не беше изгубил самообладание. Той просто му беше позвънил, за да има на чие рамо да… не, не да поплаче, а да поскърца със зъби. В известен смисъл това бе проява на огромно доверие. „Супер. Благодаря ти, Дъв.“

Иван разтри тила си.

— Значи сваляш тази жена цели пет месеца, а всичко което си постигнал е, че тя те смята за своя най-добър приятел, така ли? Дъв, какво си правил през цялото това време, по дяволите?

— Тя е Тоскана — отвърна Галени. — А аз съм само един разорен колаборационист, по стандартите на нейното семейство. Трябваше да убедя Лайза, че имам бъдеще, достойно за нея — не, сега няма какво да се види, но по-късно… А после изведнъж се появи той и просто… просто ми я отмъкна без никакви проблеми.

Майлс, който лично беше видял как Грегор едва ли не ходеше на ръце в стремежа си да се хареса на Лайза, само промърмори:

— Хм.

— Пет месеца е адски много време — продължи Иван, отново с тон на сериозна критика. — Господи, Дъв, защо не ми поиска съвет по-рано?

— Тя е комарка. Какво може някой от вас, проклети бараярци, оловни войничета такива, проклети паяци… какво може да знае за комарските жени? Интелигентни, образовани, възпитани…

— Почти трийсетгодишни… — замислено рече Майлс.

— Имах си график — продължи Галени. — Точно на шестия месец от запознанството ни щях да й направя предложение.

Иван се намръщи.

Дъв, изглежда, започваше да се успокоява, или поне първоначалната му яростно мъчителна реакция преминаваше в не толкова наситено с енергия отчаяние. Навярно псувните му бяха послужили като предпазен клапан за кипящите му емоции и този път щеше да мине без агресивни действия.

— Майлс… — поне вече не поставяше пред името му верига от унищожителни епитети, — ти си почти доведен брат на Грегор.

„В този смисъл — без «почти».“

— Хм?

— Как мислиш… можеш ли по някакъв начин да го убедиш да се откаже… Не. — Галени окончателно се отчая.

„Не.“

— Аз съм длъжник на Грегор… от много отдавна. Както лично, така и в политически план. Наличието на наследник е жизненоважно за моето здраве и безопасност, а Грегор като че ли непрекъснато отлагаше това. До днешния ден. И аз не мога да постъпя другояче, освен да го подкрепя. Във всеки случай… — Майлс си спомни думите на леля Алис, — изборът е на Лайза, нито твой, нито мой, нито на Грегор. С нищо не мога да ти помогна, след като си забравил да й разкажеш за графика си. Съжалявам.

— Мамка му! — Галени прекъсна връзката.

— Е — наруши последвалата тишина Иван, — поне свършихме с това.

— И ти ли го избягваше?

— Да.

— Страхливец.

— А кой прекара последните две седмици, криейки се в планината?

— Това беше стратегическо отстъпление.