Лоис Бюджолд - Памет

— Къде да бягам, Иване?

Братовчед му се намръщи.

— Обратно при „Дендарии“, разбира се.

— Знаеш, че не мога да го направя. Без официалния си пост в ИмпСи, без дадените ми от императора необходими пълномощия, аз, като командващ дендарийците, ставам ворски лорд, — наследник на граф, за Бога, — който притежава лична армия. Това е държавна измяна, Иване; измяна, която се наказва със смърт! Веднъж вече сме минавали през всичко това. Ако бях избягал, никога повече нямаше да мога да се завърна. Дадох дума на Грегор, че няма да го направя.

— Нима? — изви вежди Иван. — Ако не се върнеш, на кого ще му трябва думата ти на Воркосиган?

Майлс замълча. Така-така… Значи в крайна сметка смисълът на присъствието на Иван не се бе свеждало само до бдението край леглото на смъртно болен. А и да го пази да не избяга.

— Бях готов да се обзаложа, че ще се чупиш — продължи братовчед му, — стига да имаше някой с достатъчно голям достъп до тази секретна информация, с когото да се басирам. Освен Галени, разбира се, обаче той не е от тези, които си падат по хазарта. Затова си правех оглушки досега, въпреки че Грегор и майка непрекъснато настояват да те накарам да се лекуваш. Защо да си правя труда? Между другото, радвам се че загубих този бас. И така, кога ще се уговориш да те приемат?

— Скоро.

— Прекалено мъгляв отговор — отклони този вариант Иван. — Искам да ми кажеш нещо конкретно, например: „Днес“. Или може би: „Утре до обяд“.

Иван нямаше да го остави на мира, докато не получеше отговор, който ще го задоволи.

— Ъ-ъ… до края на седмицата — измърмори Майлс.

— Добре — кротко кимна братовчед му. — В края на седмицата отново ще проверя и се надявам да чуя всички подробности. Чао… засега. — И прекъсна връзката.

Майлс седеше, втренчен в празната видеоплоча. Иван имаше право. Не беше предприел нищо за лечението си, откакто го бяха пенсионирали. Изгонили. Защо сега, когато е свободен от сковаващата го нужда да пази лечението в тайна от ИмпСи, не бе посветил цялото си време на припадъците, атакувайки проблема както винаги? Или, в краен случай, защо не беше отмъкнал за този проблем някой нещастен медик, както някога беше отмъкнал дендарийците, за да постигне успех в собствените си цели?

„За да спечеля време.“

Той чувстваше, че отговорът е правилен, само че този отговор го приведе в още по-силно недоумение. „Време за какво?“

Докато оставаше в организирания от самия него отпуск по болест, Майлс можеше честно да избегне срещата лице в лице с някои твърде неприятни реалности. Като например новината, че припадъците му са неизлечими и че надеждата е умряла окончателно и завинаги: този труп не подлежеше на криосъживяване, можеше само да бъде погребан и да изгние.

„Ами? Нима?“

Или… може би той просто се бои, че главата му може да се поправи — и тогава той логично ще бъде принуден да грабне дендарийците и да се впусне да бяга? Назад към истинския живот, онзи, който се намира много далеч оттук, в проблясващата галактична нощ, далеч от дребните грижи на всички тези планетници. Назад към геройството като начин на живот.

„Но по-изплашен.“

Да не би да е загубил смелостта си след тази тягостна история с иглогранатата? В паметта му като светкавица проблесна отчетлива картина: как той под странен ъгъл вижда гръдния си кош, взривяващ се в мъгла от алени пръски, и с нищо несравнимата болка, и отчаянието, което не можеше да се изкаже с думи. А в това, да се връща обратно към живота, също нямаше нищо приятно. Тази болка продължаваше вече седмици и от нея нямаше отърваване. Да облече отново екипировката, за да излезе с отряда навън и да се отправи към Ворберг, беше достатъчно тежко, спор нямаше, но преди припадъка той се справяше отлично.

Така… нима всичко това, от начало до край, от припадъка до подправянето на рапорта е било някакъв хитър танц, за да избегне необходимостта някога отново да гледа игломета откъм дулото, без при това да произнася на глас думите: „Аз се отказвам.“

По дяволите, разбира се, че се страхуваше! Трябва да си абсолютен кретен, за да не се страхуваш. Всеки би се страхувал, а той вече е бил мъртъв. И знае колко лошо е това. Да умираш е болезнено, смъртта е едно голямо нищо и всеки здравомислещ човек би се постарал да избегне и едното, и другото. А той все пак се върна. Всеки предишен път, след онези малки смърти, той пак се връщаше — със счупени ръце, със счупени крака, с всички онези рани, които бяха оставили по тялото му от главата до петите цяла карта от тънки бели следи. Отново, и отново, и отново. Колко пъти трябва да умреш, за да докажеш, че не си страхливец? Колко болка трябва да изпиташ, за да вземеш този изпит?