Лоис Бюджолд - Памет

— Ще направя всичко възможно, господине. Всички ще направим. — Въпреки цивилното облекло на Илян, Хароче сериозно му отдаде чест, когато двамата с Майлс тръгнаха към изхода.

Тази нощ, или по-точно — тази сутрин, Майлс не успя да заспи лесно, независимо че очакваната безсъница поради предчувствия се замени от… какво? Информационно несмилане, реши той.

Той се обърна в завивките си и се втренчи в тъмнината — далеч не толкова непроницаема, колкото проблема, който току-що се стовари в ръцете му. Когато с радост се беше възползвал от възможността да поиграе на Имперски Ревизор, той предполагаше, че това ще бъде именно маскарад, който ще продължи точно толкова, колкото ще е необходимо, за да измъкне Саймън Илян от грубата хватка на медиците в ИмпСи. Не чак толкова сложна задача, както се оказа. Но сега… сега той се сблъска с проблем, от който истински Ревизор, с целия му щат и подкрепа, би получил прогресиращо безсъние.

Званието му, получено просто по прищявка на Грегор, беше празен звук, и този звук кънтеше като ехо в главата на Майлс. Липсваше му поддръжката на дендарийците. Ако беше помислил дори за миг, че това назначение ще се превърне в истинско, дори само временно, той би започнал да набира щат от съответните експерти, които би измъкнал — осигурявайки им независимост от предишните им работодатели — от всякакви бараярски учреждения. Например, той познаваше в ИмпСи множество отлични специалисти, които доближаваха края на двайсетгодишната си служба и които биха пожелали да се уволнят и да предоставят уменията си на негово разположение. Изучи персонала на другите Ревизори и си събери свой по техен образец. Притисни лорд Ревизора Ворховиц в най-близкия ъгъл и не го пускай, докато не каже всичко каквото знае за това, как се изпълнява тази работа. Пак на училище. „Пак правя всичко не както трябва, по дяволите.“ Познатата неосведоменост. „А ти си мислеше, че си се научил на нещо.“

И така. Какво трябва да прави по-нататък, или по-точно, с какво да започне. Единственото късче материална улика с което разполагаше — реконструираният от биолозите прокариот, — сякаш го водеше обратно към Джаксън Хол, ако можеше да се вярва на професионалната квалификация на Уедел — а Майлс й вярваше. Значи ли това, че той самият, без никакви легенди и прикрития, трябва да замине за Джаксън Хол за да ръководи издирването? Тази мисъл го накара да потръпне.

Този вид полева работа беше именно онази, която трябваше да се възложи на екипа полеви агенти, сред които беше и той. Толкова по въпроса за квалификацията. Така че най-очевидното решение беше да предаде тази задача в чужди ръце, ако не броим факта, че… сега самата ИмпСи беше опетнена с подозрение.

Ако производството на прокариота е било чисто търговска операция, то на Джаксън Хол нямаше да се намерят никакви мотиви. Е, може би отмъщение? По време на последното си посещение там „адмирал Нейсмит“ сериозно раздразни няколко джаксъниански Велики Домове; ако най-накрая са успели да изчислят за кого е работил… Само че на Дома Фел, който бе способен да отдели ресурси за този вид отвратителна диверсия, той не беше причинявал сериозни неприятности. Домът Барапутра, когото той раздразни повече, май не беше толкова безумен, че да започне тайна война с Бараяр — в края на краищата, от това нямаха никаква директна полза. А Домът Риовал, който имаше достатъчно средства и безумие, се разпадна на части; барон Риовал беше мъртъв.

Не. Оръжието може и да е дошло от Джаксън Хол, но престъплението е извършено тук . „Интуиция, а, момче?“ Какво да направи тогава: да заложи засада на собственото си подсъзнание? Тогава тихомълком ще се побърка…

А може би трябваше да даде на своя демон на интуицията повече храна? Да разрови ИмпСи? „А може да провокирам и собственото си убийство?“ В краен случай това щеше да е забавно и не толкова разочароващо, като тази пустота.

„Наистина ли смяташ, че това е вътрешна работа?“ Демонът на интуицията, както обикновено, не пожела да даде директен отговор. Само че ето какво: всеки можеше да отиде на Джаксън Хол и да огледа всичко. Но само Имперският Ревизор можеше да проникне в щаб-квартирата на ИмпСи. Решаването на тази главоблъсканица не беше работа за един човек, но беше твърде очевидно каква беше неговата част от задачата.

„Значи, ИмпСи.“

Началото на деня завари Майлс на крака, напълно облечен в кафяво-сребърната си униформа и ревизорската си верига. Той допиваше последните глътки от кафето си на пейката в предния вестибюл и чакаше Мартин да докара графската лимузина отпред. Изведнъж пред главния вход се чу шум, твърде силен, за да може да е предизвикан от Мартин (във всеки случай Майлс не чу грохота, който се получава когато автомобил се вреже в стълб). Това беше шум от няколко автомобила, съскането на отварящите се кабини, гласове, стъпки… Майлс остави чашата си и стана, за да даде на вратата команда да се отвори, ала тя се отвори сама. „А-а. Разбира се.“ Корабът, на който летеше графиня Воркосиган и нейният антураж, очевидно беше влязъл в орбита тази сутрин, докато той още спеше.