Лоис Бюджолд - Памет

— Вие решавате, милорд Ревизор.

Авакли не възразяваше срещу нощно съвещание. Спокойният извод „естествени причини“ не изискваше такова бързане. Майлс и без това нямаше да успее да заспи, генерирайки всякакви предположения по темата.

— Тогава тази нощ.

— Отлично, милорд — одобрително кимна адмиралът.

Майлс прекъсна връзката и шумно въздъхна. Животът току-що отново започваше да набира скорост.

В щаба на ИмпСи цареше среднощна тишина. В заседателната зала на клиниката бе почти като в гробница. Около черната маса с холопроектора имаше пет въртящи се стола. Така, поредният медицински брифинг. За последните дни Майлс научи за вътрешността на човешките глави, включително за собствената си, много повече, отколкото някога е искал.

— Според мен столовете не стигат — каза Майлс на адмирал Авакли и кимна към масата. — Освен ако не предлагате генерал Хароче да постои прав.

— Ще донеса, милорд Ревизор — измърмори адмиралът. — Не очаквахме… — Погледът се прехвърли към Илян, който се настаняваше на мястото, запазено за Майлс, до полковник Руибал и срещу доктор Уедел.

Майлс не беше сигурен дали е много разумно да принуждава Илян да мине през това изпитание, но очевидното безпокойство на Авакли го изпълни с енергична безмилостност.

— Така ще си спестя време по-късно да му го повтарям — прошепна Майлс в отговор. — А и честно казано, не се сещам някой друг на тази планета, който да има повече право да научи.

— Не мога да споря с това, милорд.

„И по-добре недей“.

Биокибернетикът отиде за още един стол.

Майлс се беше екипирал с пълната си кафяво-сребриста униформа на рода Воркосиган, макар че този път беше оставил военните си отличия да лежат в чекмеджето на бюрото. Не искаше ордените му да отклоняват погледите от ревизорската му верига, лежаща официално на гърдите му. Илян бе избрал цивилно облекло в приглушени цветове: отворена риза, широки панталони и сако, които му придаваха вид на човек в отпуска. Любезност към стараещия се със всички сили да го замести Хароче? Само че Илян беше носил цивилни дрехи на работа толкова често, че посланието, ако изобщо имаше такова, ставаше малко двусмислено.

Авакли се върна в заседателната зала заедно с Хароче. Когато видя Илян, устните на генерала трепнаха изумено; Илян обърна глава и приветливо му кимна:

— Здравей, Лукас.

Дълбокият глас на Хароче омекна.

— Здравейте, сър. Радвам се отново да ви видя на крака. — И все пак той се обърна към Майлс и прошепна: — Достатъчно ли се е възстановил? Ще може ли да издържи това?

— О, да — усмихна се Майлс, прикривайки, че няма никаква представа по този въпрос. Хароче махна небрежно с ръка — „няма нужда“ — и събралите се тук тази нощ не започнаха да си отдават чест един другиму; присъствието на Илян можеше да стане причина за объркване кой на кого трябва да козирува. Разнесе се шумолене и поскърцване, докато всички заемаха местата си, сериозни и внимателни. Адмирал Авакли остана прав на подиума при холодисплея.

— Милорд Ревизор, — започна биокибернетикът, — генерал Хароче, господа. Господин началник Илян. — Той неуверено кимна на Саймън. — Предполагам, че за никого от вас няма да е пълна изненада: ние установихме, че повредата на невралния имплантант има изкуствен произход.

Хароче въздъхна дълбоко и кимна:

— Тъкмо от това се боях. Досега се надявах да се окаже нещо по-просто.

Майлс и преди беше изпитвал подобни надежди по много различни поводи, затова едва се удържа от съчувствие. По принцип, винаги е бил разочарован от надеждите си за прост изход.

— „Просто“ е последната дума, която бих използвал в този случай — отвърна Авакли.

— Значи имаме работа с умишлен саботаж — заключи Хароче.

Авакли подъвка долната си устна.

— Това, сър, вече е във вашата област. Както казах, засега предпочитам да се придържам към първоначалната формулировка. „Събитие с изкуствен произход“. А за обяснения давам думата на доктор Уедел, — над високо вдигнатите вежди на биокибернетика за миг се появи едва забележима бръчка, — който ни помогна да проследим цялата причинно-следствена връзка. Доктор Уедел, ако обичате.

По тази бръчка Майлс заключи, че Уедел-Канаба продължава да се държи както обикновено — той просто беше блестящо умен и отвратително непоносим. И ако някога изгубеше изключителния си ум, той несъмнено щеше да се изненада колко омраза му е донесло поведението му. Ала Авакли беше прекалено честен учен, за да представи чуждите заслуги като свои. Уедел се качи на подиума. Аристократичното му лице изглеждаше уморено, напрегнато и малко самодоволно.