Лоис Бюджолд - Памет

Илян въпросително повдигна вежди.

— Казват, че някои от най-непристъпните крепости в крайна сметка са били превземани заради предателство отвътре.

— Бях победен. — Майлс замислено духна в гърлото на бутилката. — И все пак оцелях. Не го очаквах. Чувствам се така, сякаш… съм изгубил равновесие. Бях длъжен да побеждавам. Винаги. Или победа, или смърт. И така… в какво ли още съм грешил?… Сега вече ще взема още една бира, благодаря.

Илян я отвори и му я подаде. Водата в езерото ставаше буквално ледена. Определено тази година вече е късно за плуване. Или за удавяне.

— Може би, — каза Илян след много дълго мълчание, — поколенията рибари са изловили от популацията цялата риба, достатъчно глупава, за да глътне примамката.

— Възможно е — съгласи се Майлс. Той се изплаши, че гостът му започваше да се отегчава. Като истински домакин, трябваше да направи нещо по този въпрос.

— Според мен тук няма никаква риба. Това е измама, Воркосиган.

— Не. Видях няколко. Ако имах зашеметител, щях да ти го докажа.

— В наши дни се движиш без зашеметител, така ли, момче? Не е много разумно.

— Хей, сега съм Имперски Ревизор! Имам си огромни горили да ми носят зашеметителите, точно като големите момчета.

— Така или иначе, не можеш да зашеметиш нищо през всичките тези метри вода — твърдо заяви Илян.

— Е, нямах предвид точно зашеметител. По-скоро батерия за него.

— Ха! — Съдейки по вида му, Илян неочаквано се досети, но после отново започна да се съмнява. — Рибата може да се зашеметява, така ли? Изобщо не ми дойде наум.

— Това е стар номер на дендарийски планинци. Те са нямали време да ловят риба с въдици, това е ворска перверзия. Те са били гладни и са искали да получат вечерята си. Освен това господарите на езерото смятали риболова за бракониерство, което допълнително стимулирало местните да действат бързо и да изчезнат, преди да се появят графските оръженосци.

След около минута Илян измърмори:

— По щастлива случайност имам един зашеметител.

„Мили Боже, нима сме ти позволили да се размотаваш въоръжен?“

— О?

Саймън остави бирата и извади оръжието от джоба си.

— Ето. Готов съм да го пожертвам. Трябва да видя как се прави това.

— А-а. Добре… — Майлс също остави бутилката си, подаде въдицата си на Илян и разгледа зашеметителя. Уставен модел, напълно зареден. Той извади батерията и започна да насилва касетата й в най-добрия отработен стил на тайните оперативни работници на ИмпСи „Как да превърнем вашия парализатор в ръчна граната“. После отпи от бирата си, отчете времето и хвърли импровизираната граната през борда.

— Да се надяваме, че ще потъне — подметна Илян.

— Ще потъне. Виж. — Металическият блясък изчезна в дълбините.

— Колко секунди? — попита Илян.

— Никога не знаеш, разбира се. Това е едно от нещата, които правят номера толкова рискован.

Половин минута по-късно тъмната вода се освети отвътре от размазан ярък проблясък, а секунди по-късно мътен воден мехур се издигна на повърхността до лодката. Звукът, който съпровождаше всичко това, можеше да се опише по-скоро като оригване, отколкото като тътен. Лодката се разклати.

Стражът от ИмпСи на брега рязко скочи и насочи бинокъла си към тях. Майлс успокоително му махна — получи се оживен жест на леко подпийнал човек — и охранителят бавно седна обратно.

— Е? — попита Илян, без да откъсва очи от водата.

— Просто чакай.

След около две минути нещо проблесна долу, издигайки се, нещо светло и блестящо. И още едно. И още. Още две риби, сребристи и блестящи, изплуваха на повърхността.

— Божичко! — каза Илян, очевидно потресен. — Риба. — Той уважително надигна бутилката, допивайки бирата си в чест на Майлс.

Риба, и то каква. Най-малката беше дълга половин метър, най-голямата — около седемдесет сантиметра; сьомга и пъстърва, включително онази, която сигурно се е криела под водата още от времената на майлсовия дядо. Изцъклените им очи укорително гледаха Майлс, който се беше надвесил през борда в доста неравовесно положение, опитвайки се да ги хване с мрежата. Рибите бяха студени и хлъзгави и Майлс едва не се присъедини към тях във водния им гроб, преди да успее да извади всички. Илян благоразумно го улови за глезена, докато Майлс пляскаше по водата и махаше с ръце. Плячката, която наредиха на палубата, изглеждаше внушително; люспите й проблясваха във всички цветове на дъгата под лъчите на залязващото слънце.

— Ето че наловихме риба — каза шефът на ИмпСи, загледан в рибата, която тежеше почти толкова, колкото самия Майлс. — Вече можем ли да се прибираме?