Лоис Бюджолд - Памет

— Още е рано. Едва си започнал да се възстановяваш. — Краката на Майлс започнаха да изтръпват и той се върна на меката си седалка.

Илян се загледа към отсрещния бряг, кафяво-зелен в лъчите на залязващото слънце.

— Не… Ефективността си има пик. И когато си балансирал на този пик, когато си се представял в най-добрата си форма, не можеш да се примириш с нещо по-малко. Перифразирайки думите на майка ти, „не си струва да правиш нещо, което не можеш да направиш добре“. А… ръководството на ИмпСи далеч не е игра, повече от всичко останало. Всеки ден рискуваш живота на прекалено много хора.

— М-м — отвърна Майлс, маскирайки липсата на подходяща реплика с поредната глътка бира.

— Четирийсет години служа на императора — продължи Илян. — Започнах на осемнайсет, в офицерското училище, още при стария Ецар… не в Имперската академия; в онези времена, за да те приемат, трябваше да имаш повече знания, пари и срички пред името. Постъпих в едно от провинциалните училища. Винаги съм знаел, че все някога ще трябва да се оттегля, просто не знаех кога. Служа на Грегор, откакто той беше на пет години. А сега, бог ми е свидетел, вече е възрастен мъж.

— И, разбира се, ти определено имаш заслуга за това — отбеляза Майлс.

Илян кимна.

— Не само моя. Но не мога… да съм такъв, какъвто съм… какъвто бях… и да не го зная.

— Моята кариера приключи много по-рано — мрачно отвърна Майлс. — Даже не достигна двайсет години.

Илян се прокашля, разглеждайки въдицата си.

— Май клъвна, а?

— Не, не мисля. Прътът щеше да се наклони повече. Просто течението си играе с тежестта.

— Знаеш ли, не бих избрал това време, за да напусна — подхвърли Илян. — Исках сам да наглеждам Грегор по време на сватбените церемонии…

— И по време на следващата криза — поде Майлс. — И следващата, и следващата…

Саймън изсумтя съгласно.

— Така че… може би не е толкова зле. — И след малко добави: — Не ти ли се струва, че може да са откраднали цялата риба от езерото?

— Първо трябва да я хванат.

— А, добър отговор. — Илян замълча, извади мрежата с бирата, отвори една бутилка за себе си, а втората подаде на Майлс. Вече я бе преполовил, когато каза: — Аз… знам колко много означаваха за теб „Дендарии“. И аз… се радвам, че издържа и оцеля.

Не каза „съжалявам“, помисли си Майлс. Катастрофата, случила се с него, всъщност си беше самоубийство.

— Смърт, къде е твоето жило? — Майлс разклати въдицата си. — Куко, къде е твоята риба?… Не. Открих, че самоубийството вече не е изход за мен. Не като във времената на пубертетските ми страхове. Вече не вярвам, че смъртта няма да ме забележи, ако сам не я потърся. А да си дам живота… струва ми се глупаво да не използвам максимално онова, което ми е дадено. Да не кажа, че е адски неблагодарно.

— Смяташ ли… че вие с Куин… как да се изразя по-тактично? Смяташ ли, че ще успееш да убедиш капитан Куин да прояви интерес към лорд Воркосиган?

А-а. Илян се опитваше да се извини, че е прецакал любовния живот на Майлс, ето каква била работата. Той отпи от бирата и се замисли сериозно над това.

— Преди никога не съм успявал. Искам да опитам… трябва да опитам още един път. — „Кога? Как? Къде?“ Колко болезнено беше да мисли за Куин! Все още го болеше, когато си позволяваше да мисли за „Дендарии“. Значи, не трябва да мисли за тях. Много. „Искам още бира.“ — Що се отнася до останалото… — той отпи глътка и горчиво се усмихна, — има някои убедителни доказателства, че прекалено много съм загубил темпото, за да продължа да се правя на ходеща мишена. Всъщност напоследък любимите ми операции почти не се нуждаеха от въоръжени сили.

— Ставаш дяволски умен, ето защо — отвърна Илян, загледан в изкривения от цветното стъкло на бутилката силует на Майлс. — Макар че дори маневрената война изисква надеждни войски, с които да маневрираш.

— Харесва ми да побеждавам — тихо каза Майлс. — Ето какво наистина ми харесва.

Илян метна бутилката в сандъка, при останалите, и се наведе зад борда, примижавайки към водите на езерото. После въздъхна, надигна се, отново поправи навеса и за пореден път изтегли мрежата. Вместо риба.

Майлс вдигна ръка с недопитата си бутилка, отказвайки предложената нова, настани се по-удобно и се втренчи в бялата си корда, която потъваше все по-надолу в тъмните дълбини.

— Винаги по някакъв начин се връщах с победа. По какъвто и да било начин. По правилата или не, на масата или под масата, но винаги побеждавах. Тези пристъпи… изглежда са първият противник, когото не мога да надхитря.