Лоис Бюджолд - Памет

— Случайно да имаш втори пълнител?

— Не.

— Остана ли бира?

— Това беше последната.

— Тогава можем.

Илян злорадо се ухили.

— Нямам търпение — измърмори той, — някой да ме попита какво сме използвали за примамка.

Майлс успя да пристане на кея без да разбие лодката, въпреки отчаяната нужда да изпикае и усещането за люлеене, което нямаше нищо общо с езерните вълни. Той втурна се нагоре по склона, влачейки със себе си двете по-малки риби, нанизани на връв през хрилете и оставяйки Илян да се пребори с трите по-големи.

— Трябва ли да изядем всичките? — задъхано извика след него шефът на ИмпСи.

— Може би само една. Останалите ще бъдат изчистени и замразени.

— А кой ще ги изчисти? Дали Мама Кости няма да има нещо против? Честно казано, не мисля, че искаш да обиждаш готвачката си, Майлс.

— В никакъв случай. — Майлс спря и кимна нагоре, сочейки с брадичката си. — За какво, според теб, са подчинените?

Мартин, привлечен от връщането на лодката — а може би е смятал да поиска разрешение сам да се повози с нея — се спускаше надолу по пътеката към тях.

— А, Мартин — радостно пропя Майлс с онзи тон, който би накарал далеч по-опитния Иван мигновено да се обърне и да избяга. — Точно ти ми трябваш. Занеси тези риби на майка си, — той стовари рибата в ръцете на объркания младеж — и направи с тях каквото тя ти каже. Насам, Саймън.

Безгрижно усмихвайки се, Илян постави в ръцете му и своя товар.

— Благодаря, Мартин.

Те оставиха момчето на пътя, без дори да се обърнат на жалостивото му „Милорд?…“ и, олюлявайки се, продължиха нагоре към хладната каменна къща. В момента единствените желания на Майлс бяха тоалетна, душ и креват, за да подремне малко — и точно в този ред. Това щеше да му е достатъчно.

След здрачаване Майлс и Илян се настаниха да вечерят с риба в трапезарията. Мама Кости им беше приготвила най-малката пъстърва (която би стигнала да нахрани всички в къщата) в сос, който би направил възхитителен дори печен картон, а прясната риба беше превърнал в пиршество, достойно за малко божество.

Илян явно се забавляваше от това доказателство на доблестта им като първобитни ловци.

— Често ли се занимаваш с това тук? Да храниш цялото си семейство?

— Когато бях малък — от време на време. После открих, че като бетанка, майка ми по възможност не яде нищо друго, освен изкуствен протеин, насилва се да яде рибата, и със стиснати зъби лъже колко добро момче съм бил. Тогава престанах — хм, — да предизвиквам нейните кулинарни предпочитания.

— Мога да си я представя — усмихна се Илян.

— Искаш ли утре пак да отидем за риба?

— Хайде… да почакаме поне да я изядем всичката.

— Е, за това ще помогнат котките, живеещи до конюшната. В момента около кухненската врата висят най-малко четири и се опитват да омилостивят готвачката. Когато за последен път ги видях, направо преуспяваха в това.

Майлс допиваше последната чаша с вино, приемайки го на малки глътки. Огромно количество вода, малко сън и няколко хапчета го бяха избавили от започващия махмурлук (бира плюс прегряване). Изпитваше странно и непознато усещане — пълно отпускане. Не бързаше за никъде. Не препускаше бързо и то — на никаква скорост. Наслаждаваше се на настоящето, на онова „сега“, което съдържа в себе си вечността.

В този момент в трапезарията дотича Мартин, но този път не носеше никаква храна; Майлс вдигна поглед.

— Милорд? Търсят ви по комуникационния пулт.

„Който и да е, кажи му, че ще му се обадя утре. Или другата седмица.“ Не, това можеше да е графинята, която се е приземила по-рано или се обажда от орбита. Той си помисли, че вече е готов да се изправи пред нея.

— Кой е?

— Представи се като адмирал Авакли.

— О! — Майлс веднага остави вилицата си и се изправи. — Ще се обадя, благодаря ти, Мартин.

В края на дългия коридор имаше отделна стая с ком-пулт и там, над видеоплочата, се виждаше слабото лице на чакащия Авакли — като глава, отделена от тялото. Майлс седна на стола и настрои обектива.

— Да, адмирале?

— Милорд Ревизор. — Биокибернетикът кимна. — Екипът ми е готов да изложи заключението си. Можем едновременно да докладваме на вас и генерал Хароче, както поискахте.

— Добре. Кога?

Авакли се поколеба.

— Препоръчвам колкото е възможно по-скоро.

Коремът на Майлс се сви.

— Защо?

— Смятате ли, че е подходящо да го обсъждаме по комуникационен пулт?

— Не. — Майлс облиза пресъхналите си устни. — Хм… разбирам. Ще ми трябват около два часа, за да се върна във Ворбар Султана. — И за това съвещание ще е по-добре да се преоблече. — Ще се срещнем, да речем, в двайсет и шест часа. Освен ако не предпочитате да го отложим за утре сутрин.