Лоис Бюджолд - Памет

— Полианците подписаха ли договора?

— Разбира се. Сега си мисля, че посланикът наистина е искал слон, защото след първоначалното си стъписване изглеждаше явно щастлив. Около година държаха слона в задния двор на посолството и той лично го къпеше и хранеше, а когато замина, го взе със себе си. И това разшири моя мироглед. Пари, власт, секс… и слонове.

Майлс се засмя. Интересно, а какви ли мотиви са движели него самия толкова упорито, толкова дълго и го бяха отвели толкова надалеч? До смъртта и от другата й страна. Парите не го вълнуваха, може би защото никога не му бяха липсвали, освен в астрономическите количества, необходими за ремонт на бойни крайцери. За разлика от него, Марк направо беше алчен. Власт? Не копнееше да застане начело на Империята, нито нещо подобно. Ала мразеше, когато други имаха власт над него. Това не бе стремеж към власт, това беше страх. Страх от какво? Да не стане жертва на тяхната некадърност ли? Да не го унищожат заради недъзите му, ако не е в състояние постоянно да доказва превъзходството си? Имаше нещо такова, скрито дълбоко под повърхността. Е… всъщност не чак толкова дълбоко. Бяха му разказвали, че собственият му дядо се е опитал да го убие, защото го бе смятал за мутант. По-късно през детството му бяха последвали още няколко гнусни инцидента, обикновено, макар и не винаги, осуетявани от навременната намеса на сержант Ботари… Но това едва ли беше скритият му мотив, нещото, което той не осъзнава, но заради което попада в сериозни неприятности, без да разбира защо.

Той отпи още една глътка от студената бира. „Идентичност. Това е моят слон.“ Мисълта бе категорична, на края на изречението този път нямаше въпросителен знак. Не славата като такава, макар че признанието беше важен свързващ елемент. Но ти си това, което правиш. „А аз направих много, о, да.“ Ако стремежът към идентичност можеше да се приравни към, да кажем, обикновения глад, Майлс щеше да е толкова дебел, колкото Марк дори не е сънувал. „Ирационално ли е да искаш да бъдеш някой толкова много, толкова силно, че да те боли от това?“ И в такъв случай, кога щеше да се насити?

Илян също надигна бутилката си с домашна бира и разклати въдицата си от въглеродни влакна, която, както и майлсовата, беше взета от бараката.

— Сигурен ли си, че тук изобщо има риба?

— О, да. От векове. Можеш да легнеш на пристана и да гледаш малките рибки, които любопитно плуват около камъните или да поплаваш сред тях. Всъщност са опитвали да тераформират това езеро много преди края на Периода на Изолация, по стария примитивен начин: изхвърляли в него всякакви органични отпадъци, каквито успявали да намерят, после добавили крадени водорасли и риба с надеждата да създадат екосистема, поддържаща земен живот. По времето на първите графове това предизвикало много спорове, защото местните фермери искали да употребят събрания тор за нивите си. А от времето на графа, моя дядо, в графското представителство в Хасадар винаги има хора, които се грижат за научното тераформиране на водите в областта. Така че водата отново стана безопасна за пиене, а рибата беше генетично усъвършенствана. Пъстърва, костур, сладководна сьомга… тук под нас плава доста добра храна.

Илян се надвеси над борда и с известно съмнение се вгледа в прозрачната вода.

— Наистина ли? — Той намота кордата и разгледа кукичката. Протеиновото кубче го нямаше.

— Сложих ли примамка на това нещо?

— Сложи. Видях те. Най-вероятно се е откачила.

— Ловки пръстчета има тая риба. — Но Илян се въздържа да се пошегува по-нашироко за рибите мутанти. Той постави нова примамка, вече по-стабилно, и отново хвърли въдицата във водата. Двамата си отвориха по още една бутилка. Майлс седна на ръба на лодката и започна да охлажда босите си крака във водата.

— Но това е много неефективно — отбеляза Саймън, след като нагласи навеса така, че да се окаже под бавно пълзящата сянка.

— И аз съм на същото мнение. Струва ми се, че това не е замислено да бъде ефективно. Мисля, че риболовът е бил изобретен, за да създаде илюзия за дейност, когато всъщност не правиш нищо. Може би така се противопоставят на жените си с техните грижи по стопанисването.

— От една седмица и аз не правя нищо. — Илян помълча и добави. — Но като че ли не помага.

— Не е вярно. Ставаш все по-добър на карти. Наблюдавам те.

— Според мен, последния път двамата с лейди Алис просто сте се наговорили да ме оставите да спечеля.

— Не.

— Хм. — Илян се поободри, но само за миг. — Това, че понякога успявам да не загубя на карти, не е достатъчно, за да се върна в ИмпСи.