Лоис Бюджолд - Памет

— Бях пенсиониран по болест заради тези пристъпи. Ще мога ли… да се възстановя? Да се върна на работа?

— Да, не можах да разбера… трябвало е да ви пратят във Военната болница преди да ви пенсионират. Хм. Добре. Ако бяхте действащ лейтенант, можехте да подадете молба — или да използвате всички връзки, които имате — да ви прехвърлят на канцеларска работа. Но тъй като вече сте в запаса… определено ще ви трябват повече връзки. — Ченко се усмихна, благоразумно избягвайки да недооценява онзи набор връзки, с които разполага лорд Воркосиган.

— Канцеларска работа. И никакви кораби, нито полево командване?

— Полево командване ли? Мислех, че сте били агент от галактическия отдел на ИмпСи.

— Ъ-ъ… да речем просто, че не съм се озовал в оная криокамера в резултат на инцидент при тренировка. — „Макар че това определено беше поучителен опит.“

— Хм. Е, това определено не е в моята област. ИмпСи си има свои закони и техните лекари ще трябва да решат за какво сте годен. Що се отнася до останалите отдели на Службата, ще ви трябват просто свръхестествени смекчаващи обстоятелства, за да се занимавате с нещо друго освен канцеларска работа.

„Обзалагам се, че бих могъл да ги осигуря.“ Но канцеларската работа не го изкушаваше, тя не заплашваше по-нататъшното съществуване на лорд Воркосиган. Да прекара остатъка от кариерата си като интендант на пералнята или още по-лошо, като метеоофицер в някоя затънтена база, очакващ повишение цяла вечност… Не. Без съмнение накрая щеше да се окаже в удобно малко кабинетче в подземията на ИмпСи, където щеше да анализира данни, събрани от други оперативни агенти на галактичния отдел. Редовно щяха да повишават заплатата му, ала никога нямаше да има стресове, свързани с повишението му до началник-отдел, още по-малко — шеф на ИмпСи. Всяка вечер щеше да се прибира вкъщи, за да спи в собственото си легло — точно като Иван. Да спи сам? Не е задължително.

„Само да не бях фалшифицирал онзи проклет доклад!“

Майлс въздъхна.

— Опасявам се, че всичко това е чисто хипотетично. Що се отнася до идеята за нарочно предизвикваните пристъпи… това не е истинско лечение на проблема, нали?

— Не. Но докато чакате да се появи някой по-умен от мен, който ще се справи с този проблем, това ще ви помогне да контролирате симптомите.

— Да речем, че не се появи по-умен от вас. През целия си живот ли ще трябва да нося този проклет стимулатор?

Ченко сви рамене.

— Честно казано, нямам представа. Вашият случай е уникален в моята практика.

Известно време Майлс стоеше мълчаливо.

— Добре — каза той накрая. — Да опитаме. И да видим какво ще се получи. — Той мимолетно се усмихна на любимия израз на Грегор, като на един вид тайна шега.

— Отлично, милорд. — Неврологът прегледа записките си. — Ще трябва да дойдете пак… ммм… след около седмица. — Той замълча, после вдигна поглед към него. — Простете ми любопитството, милорд… но защо, за бога, един Имперски Ревизор иска да се върне в Службата като обикновен лейтенант от ИмпСи?

„Капитан от ИмпСи. Исках да ме върнат като капитан от ИмпСи.“

— Боя се, че съм само временен Ревизор. Назначението ми ще приключи заедно с разследването.

— Хм, и… що за разследване е това?

— Извънредно деликатно.

— О, разбира се. Моля за извинение.

Майлс прекъсна връзката и се замисли над това, че Ченко беше задал много добър въпрос. И, очевидно, Майлс не разполагаше със също толкова добър отговор.

Дните се точеха един след друг без никакви инциденти и Майлс неохотно все повече клонеше към приемане на все по-твърдото убеждение на Хароче, че причината за повредата на чипа е естествена. Явно новият изпълняващ длъжността шеф на ИмпСи вече все по-малко се вълнуваше от това. А и защо да се нервира, щом нямаше втори опит, а през последвалия период на всеобщ смут не бяха нанесени нови атаки? Предаването на властта мина гладко. Ако целта на предполагаемия заговор беше да хвърли ИмпСи в хаос, а не да навреди лично на Илян, то тя не бе постигната.

Три дни преди в столицата да пристигне графиня Воркосиган, нервите на Майлс не издържаха и той реши да избяга в имението Воркосиган. Той изобщо не се надяваше, а и, честно казано, не искаше да избегне срещата с майка си, просто все още не се чувстваше съвсем готов да застане пред нея лице в лице. Може би няколко дни селско спокойствие щяха да му помогнат да събере кураж. Освен това… там беше хубаво от гледна точка на безопасността на Илян. В онзи рядко населен район, където чужденците се забелязваха веднага, беше лесно да се открие източникът на евентуалните неприятности.