Лоис Бюджолд - Памет

— М-м… — съчувствено проточи Илян.

— Не бъди дете, Майлс — твърдо го укори лейди Алис.

Шофьорът с безстрастно лице на покерджия вдигна покрива на колата и Илян помогна на Алис и нейната рокля да се разположат удобно вътре. Майлс беше принуден да признае: многото години внимателно наблюдение на ворската класа определено го бяха научили на маниери.

И те заминаха, оставяйки Майлс за пореден път безцелно да обикаля замъка и да си говори сам. Защо самият той не водеше дами на концерти? Какво му пречеше? Е, цялата тази работа с пристъпите, разбира се. И проблемът с Илян, който още не беше решен. Но и едното, и другото очевидно скоро щяха да свършат и тогава? Не, мили Боже, никакви двойни срещи заедно с Иван! Майлс трепна, припомняйки си някои катастрофи с исторически мащаби. Трябваше му нещо ново. Той все още беше заседнал в чистилището, беше пленник на старите си навици. По дяволите, беше прекалено млад за пенсионер! Само Куин да бе тук…

Надяваше се, че тази вечер лейди Алис ще бъде внимателна. Преди няколко дни с Илян бяха излезли на разходка, дискретно следвани от ефрейтор Кости, и Саймън едва не се изгуби на две преки от замъка Воркосиган. Майлс нямаше да е толкова нервен, ако Илян и лейди Алис бяха останали да поиграят на карти — разновидност на мека психологическа терапия, която доктор Руибал бе препоръчал.

Илян и лейди Алис не се появиха до два часа след полунощ, далеч след края на концерта. Майлс посрещна госта си на вратата, чувствайки се в отвратително настроение.

Илян се изненада.

— Здравей, Майлс. Още ли си буден? — Той изглеждаше добре, макар че дрехите му бяха поизмачкани и от него отчетливо миришеше на сложна смес от хубаво вино и парфюм.

— Къде се губиш толкова време? — попита Майлс.

— Толкова време ли?

— Откакто свърши концертът.

— А, поразходихме се. После вечеряхме. Разговаряхме. Нали знаеш.

— Разговаряхте ли?

— Е, говореше лейди Алис. Аз слушах. Открих, че е много успокояващо.

— Играхте ли на карти?

— Не тази вечер. Върви да си лягаш, Майлс. Ужасно ми се спи. — Илян се прозя и се заизкачва по стълбището към стаята си.

— Е, харесват ли ти концертите? — извика след него Майлс.

— Много! — отзова се Илян.

„По дяволите, ние се побъркваме заради тая история с чипа, а той се забавлява!“ Не, не беше честно да обвинява Илян, че отказва, хм, да изпада в униние. Шефът на ИмпСи навярно бе решил, че причините за проблема са естествени и го беше приел за даденост. Или просто беше много по-търпелив и изкусен в лова на ловеца, отколкото Майлс. И това нямаше да е новост.

Във всеки случай, защо Илян да не прекара една нормална вечер някъде навън? Той поне не изпадаше в гърчове пред хора. Майлс изсумтя и си легна, ала не успя да заспи. Предстоеше му мъчително чакане на някаква вест от доктор Ченко.

Неврологът съсредоточено се наведе към комуникационния си пулт и заговори:

— Ето какво успяхме да постигнем, лорд Воркосиган. Изключихме възможността за чисто медицински подход към проблема, като например използване на препарати, които да забавят производството на невротрансмитери. Ако ставаше въпрос само за едно или няколко разновидности на тези вещества, това щеше да е възможно, но вашият организъм очевидно произвежда десетки и стотици медиатори извън нормата — а може би даже всички налични. Не можем да подтиснем всичките, а дори и да можехме, това само би ограничило честотата на пристъпите, но не би ги прекратило окончателно. Всъщност, след като внимателно анализирахме данните, мисля, че проблемът далеч не е толкова в свръхпроизводството на невротрансмитери, колкото в механизма на молекулярно освобождаване на резервоарите. Другият подход изглежда далеч по-обещаващо. Смятаме, че можем да направим микроскопичен вариант на онзи невронен стимулатор, който използвахме онзи ден в лабораторията, за да предизвикаме пристъпа ви. Той може да бъде имплантиран в черепа ви и ще сигнализира, когато равнището в резервоарите стане опасно високо. Можете да го използвате, за да предизвиквате пристъп по собствено желание, в избрано от вас време и място; така да се каже — безопасно да се разредите. Ако го правите в определена система, припадъците би трябвало да са по-леки и не толкова продължителни.

— Ще мога ли да шофирам? Да пилотирам? — „Да командвам?“

— Ммм… ако равнището на невротрансмитерите се следи и поддържа, не виждам защо не. Ако се получи.

След кратка вътрешна борба — с кого? — Майлс изтърси: