Лоис Бюджолд - Памет

— Е — каза Илян накрая, — как прекарват уикендите си в провинцията двама джентълмени и офицери от запаса?

— Както искат. Например могат да си отспят.

— Точно с това се занимавахме цяла седмица.

— Интересуваш ли се от езда?

— Честно казано, не. Когато идвах тук, твоят дядо-генерал настояваше да ми дава уроци. Мога да се задържа на седлото, но не бих нарекъл това „удоволствие“. По-скоро ще е от областта на мазохизма.

— А! Тогава остава туризмът. И плаването, макар че за мен може би няма да е благоразумно… предполагам, че мога да си сложа спасителна жилетка.

— Водата не е ли вече малко студена?

— Не чак толкова, колкото напролет.

— Мисля, че ще пропусна това удоволствие. Звучи ми прекалено младежко.

— О, тук е чудесно място за деца. — Майлс се замисли. — Можем да отидем за риба. Не ми се е случвало често. Сержант Ботари не обичаше да чисти риба.

— Виж, това вече е по-спокойно занимание.

— По традиция трябва да си вземеш местна бира от селото — вари я една жена, страхотно нещо — и да потопиш бутилките във водата, за да остане студена. Когато бирата стане твърде топла за пиене, значи и за риболов е прекалено горещо.

— И през кой сезон се случва такова нещо?

— Ако съдя по собствения си опит, през никой.

— На всяка цена ще спазим традицията — авторитетно заяви Илян.

Трябваше им половин ден, за да извадят моторната лодка от бараката и в резултат на следващия ден излязоха в езерото на дневна топлина, а не през студената мъглива утрин. Което идеално устройваше Майлс. Той не беше забравил основните положения на риболова, а тънкостите никога не ги беше познавал. Технологията ги избави от необходимостта да нанизват на кукичките нещастно гърчещи се живи създания, изобретявайки протеинови кубчета, които, както уверяваше надписа на опаковката, гарантирано привличаха рибата на ята, стада, или както там се казваха.

Спуснаха бирата с мрежа през борда на лодката, опънаха брезентовия навес и се отпуснаха, за да се насладят на покоя и гледката. Дежурният телохранител от ИмпСи, един от тримата, пратени от щаба да охраняват Илян, седеше на брега до малък хидрофлаер и ги наблюдаваше от разстояние — „далеч от сърцето, ако не далеч от очите“.

Двете корди бяха хвърлени почти едновременно и примамките и тежестите изчезнаха във водата, бавно потъвайки надолу. На такова разстояние от брега вместо зеленикаво каменисто дъно под тях се виждаше само тъмната сянка на дълбините. Майлс и Илян се настаниха на меките си столове и отвориха първите си бутилки бира. Напитката се оказа великолепна, почти също толкова тъмна, колкото водата в езерото, и без съмнение беше пълна с витамини. Бирата се хлъзна в гърлото на Майлс с приятно горчиво шипене, а землистият й аромат го удари в ноздрите.

— Всичко това щеше повече да прилича на засада, — отбеляза след малко Саймън, — ако рибата беше въоръжена и можеше да отвръща на огъня. Как мислиш, ако рибата ловеше хора, каква ли примамка щеше да използва?

Майлс си представи корда, хвърлена на брега и завършваща с парче прасковена торта.

— „Хайде да ходим за хоролов?“ Нямам представа. Ти каква стръв ползваше обикновено?

— А, човешките страсти. Пари, власт, отмъщение, секс… но почти никога не е толкова просто. Най-странният случай, който си спомням… мили Боже, защо си спомням точно това, когато не мога… е, добре. По онова време тогавашният премиер-министър Вортала водеше сложни преговори с полианците за достъп до скоковия пункт. Той опита всичко, което можа да измисли, за да ги склони да отстъпят. Полианският посланик спомена на Вортала, че тайната му мечта винаги е била да има жив слон. И до ден днешен не знам дали наистина е искал слон, или това просто е била най-нелепата и невъзможна молба, която му е дошла наум в момента. Така или иначе, заповедта беше спусната… Всъщност това беше в ресора на галактическия отдел, но аз лично възложих задачата на един от агентите си, за да мога да го контролирам. Все още виждам изцъкления му поглед, когато ме попита: „И… колко голям трябва да е този слон, сър?“ В работата ми няма много такива моменти, затова ги ценя. Ти още не беше постъпил в Службата, иначе нали ти е ясно за кого първо щях да си помисля?

— О, благодаря. Е, и… агентът ти успя ли да намери слон?

— Той беше от ИмпСи до мозъка на костите си — разбира се, че намери. Слонче. Специално направих така, че да съм дежурен в посолството когато Вортала достави слона в полианското посолство, произнасяйки с оня негов сочен, абсолютно безстрастен глас: „Подарък от моя августейши повелител император Грегор Ворбара…“ Тогава Грегор беше на около десет години и най-вероятно щеше да предпочете да остави животното за себе си. Баща ти благоразумно не му съобщи, че е подарил на някого слон.