Лоис Бюджолд - Памет

Саймън плъзна поглед по голите стени на стаята.

— Прозорци, а? Е, те не са непременно преимущество. Ти пострада точно когато Евън Ворхалас изстреля газова граната през прозореца в спалнята на родителите ти. Спомням си оная нощ… — Ръката му потръпна и той се намръщи. — Като насън.

Това се беше случило преди тридесет години.

— Точно затова оттогава всички прозорци в замъка Воркосиган са със силови полета — отговори Майлс. — Няма проблем. В момента там е съвсем спокойно, обаче имам нова готвачка.

— Иван ми спомена за нея — призна Илян. — Много подробно.

— Да — каза лейди Алис и на финото й лице се плъзна леко замислено изражение. Дали не съжаляваше, че предишните дни на набези в съседните имения за коне, добитък и крепостни завинаги са останали в миналото? — И на хората ще е много по-удобно — в пряк и преносен смисъл — да те посещават там, отколкото на това ужасно потискащо място, Саймън.

— Хм — измърмори Илян със замислен вид, отправяйки й къса усмивка. — Това е вярно. Е, какво пък, Майлс… добре. Благодаря ти, приемам.

— Отлично — рече лейди Алис. — Имате ли нужда от помощ? Искате ли да използвате моята кола?

— Собствената ми кола и шофьор стоят отвън — каза Майлс. — Смятам, че ще се оправим и сами.

— В такъв случай ще се видим там. Сигурна съм, че не си помислил за всичко, Майлс. Мъжете никога не се сещат за всичко. — Тя решително кимна, изправи се и излезе.

— Какво ли смята да достави в замъка Воркосиган, което вече го няма там? — поинтересува се леко сащисания Илян.

— Цветя? — предположи Майлс. — Танцуващи прислужнички? — „Хм… сапун и хавлии?“ Лейди Алис имаше право — не се бе сетил за всичко.

— Нямам търпение да разбера.

— Е, каквото и да е имала предвид, убеден съм, че ще е направено както трябва.

— Човек винаги може да разчита на нея за това — съгласи се Илян. — Надеждна жена. — Изглежда Илян, — за разлика от някои мъже от неговото поколение, които Майлс познаваше лично, — не намираше това словосъчетание за противоречиво. Той се поколеба и с присвити очи се вгледа в него. — Струва ми се, че си спомням… тя беше тук. В някои доста неприятни моменти.

— Да, беше. Тя си е такава.

— Не може да бъде другояче, щом това е лейди Алис. — Илян огледа миниатюрната стая, сякаш я виждаше за пръв път през последните няколко седмици. — Твоята уважаема леля е права. Това място наистина е мрачно.

— Тогава да се махаме оттук.

Мартин бързо ги достави обратно в замъка Воркосиган в старомодния разкош на старата бронирана лимузина. Придружиха Илян до новото му жилище и завариха там лейди Алис да дава заповеди на група чистачи, които тъкмо привършваха работа. Имаше цветя, сапун, хавлиени кърпи, дори бяха постлани чисти чаршафи. Ако някога изпълнеше заканата си да превърне имението в хотел, Майлс знаеше кого ще назначи за генерален управител. Мартин изгуби цели пет минути, докато нареди оскъдните вещи на Илян по новите им места, след което лейди Алис го отпрати в кухнята.

Леката неловкост, изпитвана от Илян поради фактът, че така се грижат за него, изчезна с връщането на Мартин, който тикаше пред себе си сервитьорска количка, натоварена с цяла планина закуски а-ла Мама Кости. Той нареди угощението на масата в дневната, до прозореца, който гледаше към задната градина. И тук се усещаше пръстът на лейди Алис — най-после, изглежда, бяха открити всички необходими подноси, съдове и прибори, при това се използваха по предназначение. След чая със сметана, малки сандвичи, пълнени яйца, кюфтенца в сос от сливи, прословутия прасковен сладкиш, десертно вино и някакви страхотни шоколадови неща, чието име Майлс не знаеше, но които предизвикваха истински ядрен взрив в устата, — всички се отпуснаха.

Когато всички, вече приключили с чая, мълчаливо медитираха, Майлс най-после посмя да зададе въпроса, който отдавна го измъчваше.

— Е, Саймън, как е? Какво си спомняш от последните няколко седмици и хм… отпреди? — „Какво сме направили с теб?“

Илян, потънал наполовина в меките възглавнички на креслото, в което се беше облегнал, сбърчи лице.

— Последните няколко седмици са ми доста разпокъсани. Преди това… пак само откъси. — Ръката му отново потръпна. — Сякаш човек, който винаги е имал отлично зрение, си е сложил стъклен шлем, покрит с кал и тиня. Само че… не мога да го сваля. Не мога да го счупя. Не мога да дишам.

— Но ти ми изглеждаш… не знам, като че ли се владееш — каза Майлс. — Не прилича на моята криоамнезия. Тогава не знаех кой съм… по дяволите, не познах дори Куин! — „Господи, как ми липсва Куин!“