Лоис Бюджолд - Памет

— Да, милорд. — Авакли си записа в бележника. Предложението на лорд Ревизора имаше тежестта на императорска заповед, убеди се отново Майлс. Наистина трябваше да внимава какво говори.

И, изглежда, че това беше всичко, което можеше да направи днес. Копнееше да се прибере в замъка Воркосиган и да се наспи.

Ала вместо това легна за четири часа в една от свободните стаи, след което смени Алис Ворпатрил. Застъпилият на дежурство лейтенант Ворберг с радост им отстъпи мястото си до леглото на Илян и зае полагащия му се пост до вратата на клиниката. Илян спеше неспокойно и се будеше през двадесетина минути в нов пристъп на объркване и страх. Двата дена до операцията щяха да бъдат много дълги.

Двата дена се разтегнаха в мъчителни три. През последното денонощие Илян нито веднъж не дойде в съзнание дотолкова, че да моли за смъртта си, или да изрази ужаса си от предстоящата операция и за Майлс това беше един вид почивка. Състоянията на пълна загуба на ориентацията при Илян се сменяха твърде бързо, за да може някой да го успокои; той сякаш беше онемял и само потрепващото му лице, а не думите му, отразяваше калейдоскопа от хаос в главата му.

Дори лейди Алис вече не издържаше. Почивките й постепенно се удължиха, а посещенията й при Илян ставаха все по-кратки. Майлс се държеше до последно, питайки се защо го прави. Дали Саймън после щеше да си спомня нещо? „И ще мога ли някога да забравя за това?“

Илян вече не буйстваше, но неловките му движения бяха резки и непредвидими. Лекарите взеха решение да не се опитват да го държат в съзнание по време на операцията. Анализът на висшите му нервни функции щеше да почака до завършването й. Майлс изпита огромно облекчение когато медицинските техници се появиха да упоят Илян и да го подготвят за операцията, и той най-накрая затихна.

Като личен наблюдател на Грегор, Майлс последва лекарите директно в операционната, която се намираше до лабораторията, малко след стаите за пациенти. Никой не му предложи да изчака навън. „Къде ще седи този четиридесеткилограмов имперски ревизор? Където му скимне.“ Един от санитарите му помогна да облече малко голямата стерилна престилка и го настани на удобен стол, за да може Майлс да вижда холомониторите, които записваха всяка подробност от процедурата в и извън черепа на Илян. Освен това можеше да вижда част от темето на Илян иззад рамото на хирурга. Майлс реши, че ще е по-добре да следи мониторите.

Санитарят депилира малък правоъгълник в средата на скалпа на Илян, което почти не се налагаше заради оредялата му коса. Майлс смяташе, че вече би трябвало да е свикнал с всякакви кървави зрелища, но въпреки това стомахът му се сви, когато хирургът сръчно разряза скалпа и черепната кост, извивайки парчето настрани, за да има достъп до мозъка. Разрезът наистина беше миниатюрен, просто като цепнатина. После към това място се приближиха управлявани от компютри микроманипулатори, заради които разрезът вече не се виждаше, и хирургът се наведе над микроскопите, надвиснали над главата на Илян. Майлс отново насочи вниманието си към мониторите.

Останалата част от операцията отне само петнадесет минути. Лекарят обгори с лазер малките кръвоносни съдове, захранващи чипа и обезпечаващи живота на вече мъртвата органична част и стремително си проправи път през приличащата на реснички купчина невроконтакти — по-тънки от паяжина — покриващи цялата повърхност на чипа. С най-прецизния медицински силов лъч чипът бе изваден от матрицата си. Хирургът пусна чипа в съд с разтвор, който му беше подаден от обикалящия загрижено наоколо доктор Авакли.

Биокибернетикът и помощниците му незабавно тръгнаха към вратата, бързайки да доставят мъртвия чип в лабораторията. На излизане Авакли спря и погледна към Майлс, сякаш очакваше да го последва.

— Идвате ли, милорд? — попита той.

— Не. По-късно. Продължавайте, господин адмирал.

Майлс едва ли би могъл да разбере какво точно вижда на мониторите, но поне можеше да следи лицето на доктор Руибал, който стоеше до хирурга и следеше физическото състояние на Илян; Руибал беше внимателен, но не напрегнат. Значи, засега нямаше никаква опасност.

Хирургът залепи парченцето от черепа на мястото му с биолепило, върна кожата на мястото й и я обработи. На бледата кожа остана само тънка червена линия — котката Зап оставяше къде-къде по-неприятни наглед кървящи белези.

Хирургът се изправи и разкърши рамене.