Лоис Бюджолд - Памет

Алис вирна брадичка.

— Още вчера ви казах това !

— Да, милейди — смирено призна Хароче. — И имахте право. Може ли да пратя кола да ви вземе? И кога?

— Заради такъв случай — заяви Алис, — ще бъда готова след петнайсет минути.

Майлс се зачуди дали генералът съзнава колко потресаващо нещо каза тя? Понякога за една дама от висшето ворско общество нямаше да са достатъчни и петнадесет часа, за да се приготви за излизане от вкъщи.

— Благодаря ви, милейди. Мисля, че това много ще ни помогне.

— Аз ви благодаря, господин генерал. — Тя помълча и добави: — Благодаря и на лорд Воркосиган. — И прекъсна връзката.

— Уф-ф — каза Хароче; ъгълът на устата му потрепна. — Наистина е проницателна.

— В някои области, които имат отношение към личния й опит, тя е една от най-проницателните.

— Направо да се чуди човек как лорд Иван… хм, добре. Е, как се представих, милорд ревизор?

„Потресаващо.“

— Беше достойно извинение. Тя беше принудена да го приеме. Няма да съжалявате.

— Колкото и да ви е трудно да го проумеете, като се има предвид историята на вашите отношения с повечето ви командири — Хароче почука по комуникационния си пулт (кои точно файлове бе отворил?), — аз наистина искам да постъпя по възможно най-добрия начин. Но само да изпълнявам задълженията си — това не е достатъчно. По-ниските равнища на йерархията са пълни с хора, които просто си изпълняват дълга и нищо повече. Знам, че не съм изтънчен човек… никога не съм бил…

— Нито пък предшественикът на Илян, капитан Негри, доколкото съм чувал — отбеляза Майлс.

Хароче мрачно се усмихна.

— Не молих за това сравнение. Най-вероятно никога няма да стана толкова вежлив и изискан като Илян. Но ще направя всичко възможно да върша също толкова добра работа.

— Благодаря, генерале — кимна Майлс.

Майлс се върна в клиниката, за да замени Иван. Завари го все още да седи до Илян, но толкова потънал в облегалката на стола, колкото му беше възможно. На лицето му беше застинала болезнена усмивка, а единият му ботуш меко потупваше по пода в нервен ритъм.

Когато видя Майлс, Иван припряно се изправи и се приближи до вратата.

— Слава Богу! Крайно време беше да се върнеш — измърмори той.

— Как е?

— А ти как мислиш? Разбирам защо са го хранили с успокоителни, дори когато не се е опитвал да им откъсне главите. Просто така няма да им се налага да слушат това непрекъснато. Майлс, това е кошмар!

— Да, знам — въздъхна Майлс. — Обаче повиках помощ и тя е на път за насам. Помолих майка ти да дойде и да поседи при него.

— О! — възкликна Иван. — Чудесна идея. Във всеки случай, по-добре тя, отколкото аз.

Майлс се усмихна.

— Не се ли боиш, че ще й е малко тежко?

— А-а. Хм… По дяволите, тя е издръжлива.

— По-издръжлива от теб ли?

— Ще се справи — малко отчаяно обеща Иван.

— Почини си, братовчеде.

— Да. — Иван не чака втора покана, а бързо се шмугна покрай Майлс в коридора.

— И, Иване…

Братовчед му спря и го изгледа подозрително.

— Да?

— Благодаря ти.

— А, няма нищо.

Въздъхвайки дълбоко, Майлс влезе в стаята на Илян. Там продължаваше да е много горещо. Майлс си съблече куртката, преметна я на облегалката на стола, нави ръкавите на копринената си риза и седна. Отначало Илян просто не му обръщаше внимание, после озадачено го погледна и след миг лицето му се проясни. И отново се започна: „Майлс, какво правиш тук?…“ — „Саймън, изслушай ме. Чипът ти се повреди…“

Отново и отново.

След известно време Майлс реши, че това малко прилича на разговор с човек, който страда от раздвоение на личността. Тридесетгодишният Илян отстъпваше мястото си на четиридесет и шест годишния — и двамата твърде различни от Илян на шестдесет. Майлс търпеливо чакаше кога от тестето ще се появи нужната му карта, безспирно повтаряйки днешната дата, факти и обстоятелства. Ще настъпи ли момент, когато всички иляновци щяха да са информирани, или той ще продължи да се дели до безкрайност?

Накрая се появи онзи Илян, когото той очакваше.

— Майлс! Ворберг ли те откри? Мамка му, това е кошмарно. Проклетият ми чип се е скапал. Стопил се е на сополи в главата ми. Обещай ми — дай ми думата си на Воркосиган! — че няма да позволиш това да продължи.

— Слушай, Саймън! Знам всичко за това. Но няма, дявол да го вземе, да ти режа гърлото. Вместо това сме планирали операция за изваждането на чипа. Не по-късно от утре, ако зависи от мен, а наистина зависи. Чипът не може да се поправи, затова смятаме да го извадим.