Александър Беляев - Главата на професор Доуел

Понякога Лоран прекъсваше четенето и биваше принуждавана да тича при вика на Брике само за да й оправи спусналата се къдрица или да й отговори ходила ли е в магазина за бельо.

— Но вие не знаете размерите на вашето тяло — сдържайки раздразнението си, говореше Лоран, набърже поправяше къдрицата на главата на Брике и бързаше към главата на Доуел.

Мисълта да извърши смелата операция завладя Керн. Той усилено работеше, подготвяйки се за тази сложна операция. Дълго се затваряше с главата на професор Доуел и беседваше с нея. При всичкото си желание Керн не можеше да мине без съвета на Доуел. Доуел му посочваше цял ред затруднения, за които Керн не беше помислил и които можеха да повлияят на изхода на опита, съветваше го да направи няколко предварителни опита с животни и ръководеше тези опити. И такава беше силата на интелекта на Доуел, че той сам се заинтересова извънредно много от предстоящия опит. Главата на Доуел сякаш стана дори по-свежа. Мисълта му работеше с необикновена яснота.

Керн беше и доволен, и недоволен от толкова широката помощ на Доуел. Колкото повече напредваше работата, толкова повече Керн се убеждаваше, че без Доуел не би се справил с нея. И му оставаше да утешава своето самолюбие само с това, че осъществяването на този нов опит ще бъде направено от него.

— Вие сте достоен приемник на покойния професор Доуел — му каза веднъж главата на Доуел с едва забележима иронична усмивка. — Ах, ако бих могъл да взема по-активно участие в тази работа!

Това не беше ни молба, ни намек. Главата на Доуел твърде добре знаеше, че Керн не ще поиска, не ще се реши да й даде ново тяло.

Керн се намръщи, но се направи, че не чу това възклицание.

— И така, опитите с животните се увенчаха с успех — каза той. — Аз оперирах две кучета. Обезглавих ги и приших главата на едното към туловището на другото. Двете са здрави, шевовете на шиите зарастват.

— Храненето? — запита главата.

— Засега е още изкуствено. Чрез устата давам само дезинфекциращ разтвор с йод. Но скоро ще премина към нормално хранене.

След няколко дена Керн съобщи:

— Кучетата се хранят нормално. Превръзките са свалени и, мисля, след ден-два те ще могат да тичат.

— Почакайте още седмичка — посъветва го главата. — Младите кучета правят резки движения с глава и шевовете могат да се разкъсат. Не форсирайте. — „Ще успеете да пожънете лаври“ — искаше да добави главата, но се сдържа. — И още едно: дръжте кучетата в различни помещения. Заедно ще се хапят и могат да си навредят.

Най-после дойде денят, когато професор Керн въведе с тържествен вид в стаята на главата на Доуел кучето с черна глава и бяло туловище. Кучето явно се чувствуваше добре. Очите му бяха живи, то весело махаше опашка. Като видя главата на професор Доуел, кучето изведнъж се наежи, заръмжа и залая с див глас. Изглежда, необикновеното зрелище го порази и изплаши.

— Разходете кучето из стаята — каза главата.

Керн поведе кучето из стаята. От опитните, зорки очи на Доуел нищо не се изплъзваше.

— А това какво е? — запита Доуел. — Кучето накуцва със задния ляв крак. И гласчето му не е в ред.

Керн се смути.

— Кучето куцаше и преди операцията — каза той, — кракът е счупен.

— На око не се забелязва деформацията, а да го опипам, уви, не мога. Не можахте ли да намерите две здрави кучета? — със съмнение в гласа запита главата. — Мисля, че с мене можете да бъдете напълно откровен, уважаеми колега. Навярно с операцията по съживяването на сърцето сте се бавили дълго и сте задържали доста смъртната фаза на спирането на сърдечната дейност и дишането, а това, както трябва да ви е известно от моите опити, често води към разстройство на функциите на нервната система. Но успокойте се, такива явления могат да изчезнат. Постарайте се само вашата Брике да не закуца с двата крака.

Керн беше разгневен. В главата той позна предишния професор Доуел — прямия, изискващия, самоуверения. „Възмутително!“ — мислеше Керн. — „Тази шипяща като пробита гума глава продължава да ме учи и да се гаври с моите грешки и аз съм принуден като ученик да слушам нейните наставления. Едно завъртане на крана и душата ще излети от тази гнила тиква.“ Обаче вместо това Керн, без да издава с нещо настроението си, изслуша с внимание още няколко съвета.

— Благодаря ви за указанията — каза Керн и кимайки с глава излезе от стаята. Когато излезе, той пак се развесели. „Не, утешаваше се Керн, работата е проведена отлично. Да се угоди на Доуел не е така лесно. Накуцващият крак и дивият глас на кучето са дреболия в сравнение с онова, което бе направено.“