Александър Беляев - Главата на професор Доуел

Керн хвана Лоран за ръката и я повлече към вратата. Тя беше твърде слаба физически, за да окаже съпротива на това грубо насилие.

Керн отключи вратата, премина бързо през стаята на Тома и Брике и влезе в стаята, където се намираше главата на професор Доуел.

Главата на Доуел гледаше с недоумение тази неочаквана визита. А Керн, без да обръща внимание на главата, отиде бързо до апаратите и рязко превъртя крана на балона, от който се подаваше кръв. Очите на главата неразбиращо, но спокойно се обърнаха към крана, после погледнаха Керн и слисаната Лоран. Въздушният кран не беше отворен и главата не можеше да говори. Тя само мърдаше устни и Лоран, която беше привикнала към мимиката й, разбра: това беше немият въпрос: „Край ли?“

После очите на главата, устремени към Лоран, започнаха някак да се замъгляват, клепачите широко се разтвориха, очните ябълки изпъкнаха, а лицето започна конвулсивно да трепери. Главата преживяваше мъките на задушаването.

Лоран извика истерично. После, залитайки, отиде до Керн, впи се в ръката му и почти губейки съзнание, заговори с прекъсващ се, задавен от спазми глас:

— Отворете, по-скоро отворете крана… Съгласна съм на всичко!

С едва забележима усмивка Керн отвори крана. Живителната струя потече по тръбичката в главата на Доуел. Конвулсивните потрепервания на лицето спряха, очите приеха нормалното си изражение, погледът се избистри. Угасващият живот се върна в главата на Доуел. Върна се и съзнанието, защото Доуел отново погледна Лоран с израз на недоумение и като че ли даже с разочарование.

Лоран залиташе от вълнение.

— Позволете да ви предложа ръката си — галантно каза Керн и странната двойка си отиде.

Когато Лоран седна отново на бюрото, Керн, като че ли нищо не е било, каза:

— Та къде спряхме? Да… — „Състоянието на болните изисква моето постоянно — или не, напишете — неотлъчно пребиваване в дома на професор Керн. Професор Керн беше така добър, че ми предостави прекрасна стая с изглед към градината. Освен това, понеже работният ми ден се увеличи, професор Керн утрои заплатата ми.“

Лоран погледна с упрек Керн.

— Това не е лъжа — каза той. — Необходимостта ме заставя да ви лиша от свобода, но аз съм длъжен да ви възнаградя с нещо. Аз действително ви увеличавам заплатата. Пишете по-нататък: — „Обслужването тук е прекрасно и макар работата да е много, аз се чувствувам великолепно. Не идвай при мене — професорът не приема никого. Но не скучай, аз ще ти пиша…“ Така. Е, и от себе си прибавете някакви нежности, които вие обикновено пишете, за да не възбуди писмото ви никакви подозрения.

И като че ли вече забравил Лоран, Керн започна да размишлява на глас:

— Разбира се, така не може да продължава много. Но, надявам се, няма да ви задържа дълго. Нашата работа идва към края си и тогава… Тоест исках да кажа, че главата не е дълговечна. И когато тя завърши своето съществувание… Е, какво, вие знаете всичко. Просто казано, когато ние с Доуел завършим работата, тогава ще завърши и съществуванието на главата на Доуел. От главата няма да остане даже и пепел и тогава ще можете да се върнете при своята уважаема мамичка. Повече няма да бъдете опасна за мене. И още един път: имайте предвид, ако помислите да дрънкате, аз имам свидетели, които в случай на нужда ще докажат под клетва, че тленните останки на професор Доуел заедно с главата, краката и останалите професорски атрибути са били изгорени от мен след анатомическата аутопсия в крематориум. За тези случаи крематориумът е много удобно нещо.

Керн позвъни. Влезе Джон.

— Джон, ще отведеш мадмоазел Лоран в бялата стая с прозореца към градината. Мадмоазел Лоран ще се пресели в моята къща, понеже сега ни предстои голяма работа. Питай госпожицата какво й е необходимо, за да се устрои по-удобно, и й достави всичко. Можеш да поръчаш от мое име в магазините по телефона. Сметката аз ще заплатя. Не забравяй да поръчаш за госпожицата обяд.

И като се поклони, Керн излезе. Джон отведе Лоран в определената й стая. Керн не излъга: стаята действително беше много хубава — светла, просторна и уютно обзаведена. Огромен прозорец гледаше към градината. Но най-мрачният затвор не можеше да навее на Лоран по-голяма тъга, отколкото тази весела, спретнато наредена стая. Като тежко болна се добра Лоран до прозореца и погледна в градината.

„Втори етаж… високо… оттук не можеш избяга…“ — помисли тя. Пък и да можеше да избяга, не би направила това, понеже бягството й щеше да е равносилно на присъда за главата на Доуел.