Александър Беляев - Главата на професор Доуел

Заедно с него ходеха и роднините или приятелите на загиналите хора. Керн се отнасяше недоброжелателно към тях, опасяваше се да не би някак да измъкнат от ръцете му подходящия труп. За него не беше така просто да получи труп. До изтичането на тридневния срок роднините можеха да предявят правата си върху всеки труп. А след изтичането на тридневния срок полуразложеният труп не представляваше за Керн никакъв интерес. Нужен му беше съвсем пресен, по възможност неизстинал труп.

Керн не се поскъпи на рушвети, за да има възможността да получи пресния труп незабавно. Номерът на трупа можеше да бъде заменен и някаква нещастница в края на краищата щеше да бъде зарегистрирана като „безследно изчезнала“.

„Обаче не е лесно да се намери Диана по вкуса на Брике“ — мислеше Керн, разглеждайки широките стъпала и мазолестите ръце на труповете. Болшинството от лежащите тука принадлежеше не към онези, които се возят с автомобили. Керн премина от единия край до другия. През това време няколко трупа бяха познати и отнесени, а на техни места мъкнеха вече нови. Но и сред новите Керн не можеше да намери подходящия за операция материал. Намираха се трупове без глави, но или с неподходящо общо телосложение, или с рани по тялото, или най-после започнали да се разлагат. Денят беше към края. Керн чувствуваше пристъпи на глад и с удоволствие си представи кокошите котлети в димящото гърне.

„Несполучлив ден“ — помисли Керн, поглеждайки часовника си. И тръгна към изхода сред движещата се край труповете тълпа, обзета от отчаяние, тъга и ужас. Насреща му служещите носеха труп на жена без глава. Измитото младо тяло блестеше като бял мрамор.

„О, това е нещо подходящо“ — помисли той и тръгна след пазачите. Когато трупът беше оставен, Керн го разгледа бегло и още повече се убеди, че е намерил онова, което му беше нужно. Искаше вече да пошепне на служещия да отнесат трупа, когато изведнъж при смъртницата се приближи лошо облечен старик с отдавна небръснати мустаци и брада.

— Ето я Марта! — възкликна той и изтри с ръка потта от челото си.

„Дяволът го домъкна!“ — изруга Керн и като се приближи до старика, каза:

— Познахте ли трупа? Но той е без глава.

Старикът посочи голямата бенка на лявото рамо.

— Белязана — отговори той.

Керн се учуди, че старикът говори така спокойно.

— Каква ви беше? Жена или дъщеря?

— Милостив е бог — отговори словоохотливият старик. — Племенница ми беше, и то не родна. От братовчедка ми останаха три — братовчедката умря, а те на моите ръце. Пък аз имам и свои четири. Не стига. Но какво да се прави, господине? Не са котета, край оградата няма да ги захвърлиш я! Така и живяхме. А взе, че се случи нещастие. Живеем в стара къща. Отдавна искаха да ни изселят от нея, но къде да се денеш? И ето доживяхме. Покривът се събори. Останалите деца се отърваха с контузии, а на тази главата сряза. Ние със старата не бяхме у дома. С нея продаваме печени кестени. Аз дойдох у дома, а Марта я бяха откарали вече в моргата. И защо в моргата? Казват, и в други квартири затрупало хора и някои били самотни, ето ги всички тука. Пристигнах у дома и дим да ме няма, не може да се влезе, като че беше станало земетресение.

„Подходяща работа“ — помисли Керн и като отведе старика настрана, му каза:

— Каквото се е случило, не може да се поправи. Знаете ли, аз съм лекар и на мене ми е нужен труп. Ще говоря направо. Ако искате, ще получите сто франка — и можете да си отидете.

— Ще я режете ли? — Старикът поклати неодобрително глава и се замисли. — На нея, разбира се, е все едно… Ние сме бедни хора… А все пак не е чужда кръв…

— Двеста.

— А нуждата е голяма, дечицата гладни… но все пак жал ми е… Добра девойка беше, много добра и лицето като роза, не като тази вехтория… — Старикът махна пренебрежително към масите с труповете.

„Ей, че старик! Той, струва ми се, започва да хвали своята стока“ — помисли Керн и реши да измени тактиката.

— Впрочем както искате — небрежно каза той. — Труповете тук не са малко и има не по-лоши от вашата племенница. — И Керн се отстрани от старика.

— Че как така, оставете ни да помислим… — ситнеше подир него старикът, явно склонен на сделката.

Керн вече тържествуваше, но положението неочаквано пак се измени.

— Ти тук ли си вече? — чу се развълнуван старчески глас. Керн се обърна и видя една дебела старица с чистичко бяло боне, която бързаше към тях.

Като я видя, старикът неволно изпъшка.

— Намери ли я? — запита старицата, озъртайки се диво встрани и шепнейки молитви.