Александър Беляев - Главата на професор Доуел

Минавайки през стаята, където беше главата на Брике, той се спря и като сочеше кучето, каза:

— Мадмоазел Брике, желанието ви скоро ще се изпълни. Виждате ли това куче? То също като вас беше глава без тяло и сега, вижте, то живее и тича, като че нищо не е било.

— Аз не съм куче — отговори обидено главата на Брике.

— Но това е необходим опит. Щом е оживяло кучето в ново тяло, ще оживеете и вие.

— Не разбирам за какво е тук кучето — повтаряше упорито Брике. — Какво ме интересува кучето. Вие по-добре ми кажете кога ще бъда съживена. Наместо по-скоро да ме съживите, вие се занимавате с някакви кучета.

— Скоро. Трябва само да намеря подходящ труп… т.е. тяло, и вие ще бъдете в пълна форма, както се казва.

Като отведе кучето, Керн се върна със сантиметър в ръце и внимателно измери окръжността на шията на главата на Брике.

— Тридесет и шест сантиметра — каза той.

— Боже, нима съм толкова отслабнала? — възкликна главата на Брике. — Имах тридесет и осем. А обувки нося номер…

Но Керн, без да я слуша, бързо излезе. Не беше успял още да седне на бюрото в кабинета си, и на вратата се почука.

— Влезте.

Вратата се отвори. Влезе Лоран. Тя се мъчеше да бъде спокойна, но лицето й беше развълнувано.

— Какво има? Нещо се е случило с главата ли? — запита Керн, вдигайки глава от книгите.

— Не… но аз бих искала да поговоря с вас, господин професоре.

Керн се облегна на гърба на креслото.

— Слушам ви, мадмоазел Лоран.

— Кажете, сериозно ли възнамерявате да дадете на главата на Брике тяло, или само я утешавате?

— Съвсем сериозно.

— И вие се надявате на успех при тази операция?

— Напълно. Видяхте ли кучето?

— А Тома не смятате ли… да сложите на крака? — започна издалеч Лоран.

— Защо не? Той ме моли вече за това. Но не всички изведнаж.

— А Доуел… — Лоран заговори изведнаж бързо и развълнувано. — Разбира се, всеки има право на живот, на нормален човешки живот, и Тома, и Брике. Но вие, разбира се, съзнавате, че ценността на главата на професор Доуел стои много по-високо от всички останали ваши глави… И ако вие искате да върнете към нормален живот Тома и Брике, то толкова по-важно е да се върне към същия нормален живот главата на професор Доуел.

Керн се намръщи. Изражението на лицето му стана напрегнато и твърдо.

— Професор Доуел, по-вярно неговата професорска глава, е намерил прекрасен защитник във ваше лице — каза той, усмихвайки се иронично. — Но от такъв защитник, моля ви се, няма нужда и вие напразно се горещите и вълнувате. Разбира се, аз мислех и за оживяването на главата на Доуел.

— Но защо не започнете опита с него?

— Именно защото главата на Доуел е по-скъпа от хиляди други човешки глави. Аз започнах с кучета, преди да надаря с тяло главата на Брике. Главата на Брике е толкова по-скъпа от главата на кучето, колкото главата на Доуел е по-скъпа от главата на Брике.

— Животът на човека и кучето са несравними, професоре…

— Също както и главите на Доуел и Брике. Имате ли нещо повече да ми кажете?

— Нищо, господин професоре — отговори Лоран, тръгвайки към вратата.

— В такъв случай, мадмоазел, аз имам към вас някои въпроси. Почакайте, мадмоазел.

Лоран се спря до вратата, като гледаше въпросително Керн.

— Моля, елате до бюрото, поседнете.

Лоран се отпусна в дълбокото кресло със смътна тревога. Лицето на Керн не обещаваше нищо добро. Той се облегна на гърба на креслото и дълго, изпитателно гледа в очите Лоран, докато тя не наведе поглед. После бързо се изправи с целия си ръст, опря се здраво с юмруци на бюрото, наклони се към Лоран и запита тихо и внушително:

— Кажете, не сте ли пускали в действие въздушния кран на главата на професор Доуел? Не сте ли разговаряли с него?

Лоран почувствува, че краищата на пръстите й изстинаха. Мислите й се завъртяха като вихър в главата. Гневът, който Керн възбуждаше в нея, клокочеше и беше готов да избухне.

„Да му кажа или да не му кажа истината?“ — колебаеше се Лоран. О, какво наслаждение е да хвърли в лицето на този човек думата „убиец“, но такова открито нападение би могло да развали всичко.

Лоран не вярваше, че Керн ще даде на главата на Доуел ново тяло. Тя знаеше вече много неща, за да вярва в такава възможност. Тя мечтаеше само за едно, да развенчае Керн, който си беше присвоил плодовете на труда на Доуел, в очите на обществото и да разкрие неговото престъпление. Знаеше, че Керн няма да се спре пред нищо и ако тя се обяви за открит негов враг, ще подхвърли живота си на опасност. Но не само чувството на самосъхранение я възпираше. Тя не искаше да загине, преди да бъде разкрито престъплението на Керн. И затова трябваше да лъже. Но да лъже, не й позволяваше съвестта, цялото й възпитание. Никога в живота си не беше лъгала и сега преживяваше ужасно вълнение. Керн не сваляше очи от лицето й.