Александър Беляев - Главата на професор Доуел

И всеки потъваше в своите мисли…

Доводите на Тома не убеждаваха Брике. Въпреки своя разпуснат начин на живот тя беше ревностна католичка. Водейки доста бурен живот, тя нямаше време не само да мисли за задгробното съществуване, но даже и да ходи на църква. Обаче внушената й в детство религиозност здраво бе залегнала в нея. И сега, изглежда, настъпи най-подходящият момент тези семена на религиозност да дадат кълнове. Настоящият й живот беше ужасен, но смъртта — възможността от втора смърт — я плашеше още повече. Нощем я мъчеха кошмари на задгробния живот. Мяркаха й се езиците на адския пламък. Тя виждаше как грешното й тяло се пържеше вече на огромен тиган.

Брике се събуждаше в ужас, тракаше зъби и се задъхваше. Да, тя определено усещаше задушаване. Възбуденият й мозък изискваше усилен приток на кислород, но тя беше лишена от сърце — този жив двигател, който така идеално урегулирва доставката на нужното количество кръв на всички органи на тялото. Тя се опитваше да крещи, за да разбуди Джон, който дежуреше в тяхната стая. Но на Джон му дотегнаха честите повиквания и, за да поспи спокойно макар няколко часа, въпреки изискванията на професор Керн, изключваше понякога въздушните кранове на главите. Брике отваряше уста като риба на сухо, опитваше се да крещи, но нейният крясък не беше по-силен от предсмъртното зяпане на рибата… А по стаята продължаваха да бродят черните сенки на привиденията, чиито лица бяха осветени от адския пламък. Те приближаваха до нея, протягаха страшните си лапи с остри нокти. Брике затваряше очи, но това не помагаше: тя продължаваше да ги вижда. И странно: струваше й се, че сърцето й замира и изстива от ужас.

— Господи, господи, нима ти няма да простиш твоята рабиня, ти си всемогъщ — шаваха беззвучно нейните устни, — твоята доброта е безмерна. Аз много греших, но нима съм виновна? Та ти знаеш как стана това. Аз не помня майка си, нямаше кой да ме научи на добро… Гладувах. Колко пъти те молех да ми дойдеш на помощ. Не се сърди, господи, аз не те упреквам — боязливо продължаваше тя своята няма молитва, — искам да кажа, че не съм толкова виновна. И със своето милосърдие ти може би ще ме пратиш в чистилището… Само не в ада! Ще умра от ужас… Каква съм глупава. Нали там не умират! — И тя отново започваше своите наивни молитви.

Лошо спеше и Тома. Но него не го преследваха кошмарите на ада. Него го ядеше тъгата за земното. Само преди няколко месеца той напусна родното село, като остави там всичко, което беше скъпо на сърцето му, взе за път само малка торба с питки и своите мечти — да събере в града пари, за да купи парче земя. И тогава той ще се ожени за червенобузата здравенячка Мари… О, тогава нейният баща няма да се противопоставя на техния брак. И ето че всичко рухна… Върху бялата стена на своя неочакван затвор той видя ферма и весела, здрава жена, която толкова приличаше на Мари, да дои крава. Но вместо него, Тома, някакъв друг мъж доведе през двора, покрай грижливата кокошка с пиленца, коня, който равномерно маха опашка, за да се пази от мухите. А той, Тома, е убит, унищожен и главата му е качена на кол като плашило за гаргите. Къде са неговите силни ръце, здравото му тяло? В отчаянието си Тома заскърца със зъби. После тихо заплака и сълзите му капеха върху стъклената поставка.

— Какво е това? — учудено запита Лоран през време на сутрешното почистване. — Откъде е тази вода?

Макар въздушният кран да беше предварително включен вече от Джон, Тома не отговаряше. Той погледна мрачно и недружелюбно Лоран, а когато тя отиде при главата на Брике, тихо изхриптя след нея:

— Убийца! — Той вече забрави за шофьора, който го прегази, и пренесе целия си гняв върху окръжаващите го хора.

— Какво казахте, Тома? — обърна се Лоран към него.

Но устните на Тома бяха вече отново стиснати, а очите му я гледаха с нескриван гняв.

Лоран беше учудена и искаше да разпита Джон за причината на лошото му настроение, но Брике вече завладя вниманието й.

— Бъдете добра да ми почешете носа от дясната страна. Тази безпомощност е ужасна… Няма ли там пришка? Но защо тогава така сърби! Дайте ми, моля, огледалото.

Лоран поднесе огледалото към главата на Брике.

— Обърнете го надясно, не виждам. Още… Така. Има червенина. Може би ще трябва да се намаже с голдкрем?

Лоран търпеливо я намаза с крем.

— Ето така. Сега ви моля да ме понапудрите. Благодаря ви… Лоран, бих искала да ви запитам нещо…

— Моля.