Александър Беляев - Главата на професор Доуел

Сутринта върху просекторската маса в лабораторията на професор Керн действително лежаха два пресни трупа.

Двете нови глави, предназначени за публично показване, не трябваше да знаят за съществуването на главата на професор Доуел. И затова професор Керн предвидливо я премести в съседната стая.

Мъжкият труп принадлежеше на тридесетгодишен работник, загинал в потока на уличното движение. Могъщото му тяло беше разкъсано. В полуотворените му стъклени очи беше замряла уплахата.

Професор Керн, Лоран и Джон, облечени в бели престилки, работеха над труповете.

— Имаше още няколко трупа — казваше професор Керн. — Един работник беше паднал от скелята. Бракувах го. Можеше да има повреда на мозъка от сътресението. Бракувах и няколко самоубийци, които бяха погълнали отрова. А ето този мозък се оказа подходящ. А още и тази… нощна красавица.

Той посочи с кимване на главата трупа на жена с красиво, но увехнало лице. Върху лицето личеха още следите от руж и гримировъчен молив. То беше спокойно. Само приповдигнатите вежди и полуотворената уста изразяваха някакво детско учудване.

— Певица от бара. Била убита на място от случаен куршум по време на сбиване на пияни. Право в сърцето — виждате ли? Така, и да искаш, не можеш удари.

Професор Керн работеше бързо и уверено. Главите бяха отделени от телата, а труповете изнесени.

Още няколко минути и главите бяха поставени върху високи масички. В гърлото, вените и сънните артерии бяха вкарани тръбички.

Професор Керн беше в приятно възбудено състояние. Приближаваше моментът на неговото тържество. Той не се съмняваше в успеха.

На предстоящата демонстрация и доклада на професор Керн в научното дружество бяха поканени светилата на науката. Пресата, ръководена от умела ръка, поместваше предварителни статии, в които превъзнасяше постиженията на професор Керн. Списанията поместваха също много статии на Керн. Неговия изумителен опит за съживяване на мъртви човешки глави придава значение на тържеството на националната наука.

Като си подсвиркваше весело, професор Керн изми ръцете си, запуши цигара и с доволство погледна стоящите пред него глави.

— На блюдото попадна главата не само на Йоан, но и на самата Саломее. Не ще бъде лоша срещата. Остава само да се отвори кранът и… мъртвите ще оживеят. Е, какво, госпожице? Оживявайте. Отворете и трите крана. В този голям цилиндър има сгъстен въздух, а не отрова, хе-хе.

За Лоран това отдавна не беше новост. Но тя по несъзнателна почти хитрост не даде вид, че знае. Керн се намръщи, стана изведнъж сериозен. Той отиде съвсем близо до Лоран и като отсичаше всяка дума каза:

— Но при професор Доуел, моля, да не се отваря въздушния кран. На него са повредени гласните струни и…

Улавяйки недоверчивия поглед на Лоран, той добави раздразнено:

— Както и да е… аз ви забранявам. Бъдете послушна, ако не искате да си навлечете големи неприятности.

И като се развесели отново, той изпя провлечено мотив из операта „Палячо“:

— „И така, започваме!“

Лоран отвори крановете.

Първа започна да дава признаци на живот главата на работника. Едва забележимо трепнаха веждите. Зениците станаха прозрачни.

— Има циркулация. Всичко върви добре…

Изведнъж очите на главата измениха своята посока, обърнаха се към светлината в прозореца. Бавно се възвръщаше съзнанието.

— Живее! — весело викна Керн. — Дайте по-силна въздушна струя.

Лоран отвори повече крана. Въздухът зашипя в гърлото.

— Какво е това?… Къде съм?… — неясно произнесе главата.

— В болницата, друже — каза Керн.

— В болницата ли?… — Главата зашари с очи, погледна надолу и видя под себе си празното пространство.

— А къде ми са краката? Къде ми са ръцете? Къде е тялото ми?

— Няма го, гълъбче. То е разкъсано на парчета. Само главата оцеля, а туловището стана нужда да се отреже.

— Как така да се отреже? Не, не съм съгласен. Каква е тази операция? За какво съм годен такъв? Само с една глава парче хляб не можеш си изкара. Трябват ми ръце. Без ръце, без крака никой няма да те вземе на работа… Ще излезеш от болницата… Тфу! Няма на какво и да излезеш. Как сега? Да пия — да ям трябва. Зная ги аз нашите болници. Ще ме подържите малко и ще ме изгоните: излекували сте ме. Не, не съм съгласен — повтаряше той.

Говорът му, широкото, загоряло, луничаво лице, прическата, наивният поглед на сините очи — всичко в него показваше селския жител. Нуждата го беше откъснала от родните поля, а градът разкъса младото здраво тяло.