Александър Беляев - Главата на професор Доуел

И професор Керн се стараеше всячески да ги развлича.

Той достави киноапарат и Лоран с Джон устройваха всяка вечер кинопредставления. За екран служеше бялата стена на лабораторията. На главата на Тома се харесваха особено много комичните филми с участието на Чарли Чаплин и Монти Бенкс. Гледайки техните дяволии, Тома забравяше временно своето ограничено съществуване. От гърлото му се изтръгваше даже нещо като смях, а на очите му се показваха сълзи.

Но ето отскочи Бенкс и на бялата стена на стаята се появи изображението на ферма. Малко момиче храни пилета. Качулата кокошка грижливо гощава своите малки. На фона на това млада здрава жена дои крава, като отпъжда с лакът теленцето, което тика муцуната си във вимето. Притича рошаво куче, махайки весело опашка, а след него се показа и фермерът. Той водеше кон.

Тома изхриптя някак си с необикновено висок, фалшив глас изведнъж викна:

— Не трябва! Не трябва!…

Джон, който се грижеше за апарата, не разбра изведнаж за какво става дума.

— Прекратете прожекцията! — викна Лоран и побърза да запали светлината.

Побледнялото изображение се мяркаше още известно време и най-после изчезна. Джон спря работата на прожекционния апарат.

Лоран погледна Тома. На очите му се виждаха сълзи, но те не бяха вече сълзи от смях. Цялото му подпухнало лице се беше събрало в гримаса, като у обидено дете, а устата се беше изкривила.

— Като у нас… в село… — хленчеше той. — Крава… кокошка… Загубено е, всичко е загубено сега…

При апарата беше вече Лоран. Скоро загасиха светлината и върху бялата стена се замяркаха сенки. Харолд Лойд бягаше от преследващите го полицаи. Но настроението на Тома беше вече развалено. Сега видът на движещите се хора почна да му причинява още по-голяма тъга.

— Виж ти, — мърмореше главата на Тома. — Да го посадят като мене, не би скачал.

Балът на избрания свят съвършено разстрои Брике. Красивите жени и техните разкошни тоалети я дразнеха.

— Не трябва… не искам да гледам как живеят другите — говореше тя.

Отнесоха кинематографа.

Радиоапаратът ги развличаше малко по-дълго време.

Двамата се вълнуваха от музиката, особено от хороводните мотиви, танците.

— Боже, как играех този танц! — извика веднъж Брике, обливайки се в сълзи.

Трябваше да се премине към други развлечения. Брике капризничеше, искаше ежеминутно огледалото, измисляше нови прически, молеше да й гримират очите с молив, да набелят и начервят лицето й. Дразнеше я неумението на Лоран, която никак не можеше да постигне тайните на козметиката.

— Нима не виждате — говореше раздразнено главата на Брике, — че дясното око е нарисувано по-тъмно от лявото. Вдигнете по-високо огледалото.

Тя молеше да й донесат модни списания и тъкани и ги караше да драпират масичката, на която беше закрепена главата й.

Тя стигаше до чудачество, заявявайки изведнъж със закъсняла срамливост, че не може да спи в една стая с мъж.

— Оградете ме през нощта с параван или поне с хартия.

И Лоран правеше „параван“ с голяма разтворена книга, която поставяше върху стъклената плоча до главата на Брике.

Немалко грижи създаваше и Тома.

Веднъж той поиска вино. И професор Керн беше принуден да му достави удоволствието на опиянението, като вкара в хранителните разтвори малки дози опияняващи вещества.

Понякога Тома и Брике пееха дует. Отслабналите гласни струни не се подчиняваха. Това беше ужасен дует.

— Бедният ми глас… Ако бихте могли да чуете как пеех по-рано! — казваше Брике и веждите й се вдигаха страдалчески нагоре.

Вечер те изпадаха в размисъл. Необикновеното съществуване караше даже тези прости натури да се замислят над въпросите на живота и смъртта. Брике вярваше в безсмъртието. Тома беше материалист.

— Разбира се, ние сме безсмъртни — казваше главата на Брике. — Ако душата умираше заедно с тялото, тя не би могла да се върне в главата.

— А къде седеше душата ви: в главата или в тялото? — ехидно запитваше Тома.

— Разбира се, в тялото беше… навсякъде беше… — неуверено отговаряше главата на Брике, подозирайки във въпроса някаква провокация.

— Какво, душата на вашето тяло без глава ли е сега на онзи свят?

— Вие сам сте без глава — обади се Брике.

— Аз съм с глава. Само тя единствено ми остана — не мирясваше Тома. — А душата на вашата глава не е ли останала на онзи свят? По това гумено черво или се е върнала на земята? Не — казваше той вече сериозно, — ние сме като машината. Пуснеш пара — заработи. А разбие ли се на парчета — никаква пара не помага…