Алфред Бестър - Тигър! Тигър!

Гласът на Джизбелла, слаб и развълнуван, стигна до него в слушалките:

— Гъли, можеш ли да ме чуеш? Аз съм, Джиз, Гъли, слушай ме.

— Продължавай.

— Преди две минути пристигна още един кораб. Той лети от обратната страна на астероида. — Какво?

— Белязан е с жълта и черна окраска, като оса.

— Цветовете на Дейджинхам!

— Това означава, че са ни следили.

— Какво друго би могло да бъде? Най-вероятно Дейджинхам постоянно ме следи, откакто избягах от Гуфр Мартел. Бил съм глупак да не се досетя! Как ме следи той. Джиз? Чрез теб ли?

— Гъли!

— Забрави това. Просто се упражнявам в разказване на вицове — той се засмя без удоволствие, — трябва да работим бързо, Джиз. Влизай в скафандъра, ще се срещнем на борда на „Номад“. При сейфа. Бързо, тръгвай, момиче!

— Но, Гъли…

— Изключвам. Може би те са открили нашата честота на предаване. Тръгвай!

Той напредваше пред тълпата, наближи затворената врата, събори пазача пред нея, халоса застопоряващия механизъм, отвори я и се озова в пустотата на външните проходи. Учените хора бяха разочаровани, че вратата не успя да го спре. Но те можеха да го последват, а бяха разгневени.

Той мъкнеше вързопа с инструменти през кривини и завои към развалините на „Номад“. Джизбелла го очакваше при сейфа. Тя понечи да включи микровълновия си предавател, но Фойл я спря. Той доближи шлема си до нейния и извика:

— Без радиоизлъчване. Те ще го открият и ще засекат местоположението ни. Ти ме чуваш и по този начин, нали?

Тя кимна.

— Добре. Разполагаме с около един час, докато Дейджинхам ни открие. Имаме един час и до момента, когато ще ни открият Джозеф и тълпата му. Попаднали сме в дяволска ситуация. Трябва да действаме бързо.

Тя отново кимна.

— Нямаме време да отворим сейфа и да пренесем кюлчетата.

— Ако изобщо са там.

— Дейджинхам е тук, нали? Това е потвърждение, че парите също са тук. Ще трябва да измъкна целия сейф от „Номад“ и да го пренеса на „Уикендър“ И тогава да излетим.

— Но…

— Само ме слушай и прави каквото ти кажа. Иди обратно на „Уикендър“, Изпразни го. Изхвърли всичко, от което не се нуждаем. Всички запаси освен неприкосновения резерв.

— Защо?

— Защото не зная колко тона тежи този сейф и може би корабът няма да издържи, когато се озовем обратно в гравитацията. Ще трябва да разпределим запасите си. Това значи, че пътуването обратно ще бъде трудно, но цената си струва. Разтовари кораба. Бързо! Тръгвай, момиче. Тръгвай!

Той я побутна настрани и, без да я погледне повече, се нахвърли върху сейфа. Той бе вграден в метала, изграждащ структурата на корпуса и представляваше масивна стоманена топка с диаметър около четири фута. Беше прикрепен към носещите ребра на корпуса със заварки на дванадесет различни места. Фойл обработи последователно всяка заварка първо с киселини, а след това с бормашина, термични горелки и замразители. Той се възползваше от теорията за структурната якост на материалите, идеята му бе стоманата да се загрява, изстудява и да й се въздейства с киселина, докато кристалната й структура се наруши и материалът се разруши. Той „изморяваше“ метала.

Джизбелла се завърна и той осъзна, че вече са минали четиридесет и пет минути. Фойл се опита да откърти сейфа. Като го дърпаше и разклащаше. Накрая сферата се освободи от корпуса, но от повърхността й стърчаха цяла дузина късове. Фойл даде знак на Джизбелла да му помогне. Двамата заедно не можаха да помръднат тежкия сейф. Изтощени и обезверени, те се подпряха назад. В този миг една сянка закри слънчевата светлина, влизаща през отвора в стената на корпуса на „Номад“. Те вдигнаха очи нагоре. Космически кораб обикаляше астероида на височина не повече от миля. Фойл приближи шлема си до този на Джизбелла

— Деиджинхам — каза той задъхан, — търси ни. Вероятно тук има и група, която също се опитва да ни открие. Скоро след като се видят с Джозеф, ще бъдат вече тук.

— О, Гъли…

— Все още имаме шанс. Може би няма да забележат „Уикендър“, преди да направят няколко обиколки. Той донякъде е скрит в кратера. Може би през това време ще успеем да качим сейфа на борда.

— Как, Гъли?

— Не зная, дяволите да го вземат! Не зная — той отчаяно стисна юмруци. — Това е краят.

— Не можем ли да го изнесем навън с взрив?

— Взрив…? Какво, бомби вместо разум? Нима това са думи на разумната Маккуин?

— Слушай. Ще го изтикаме навън с някакъв експлозив. Това ще му действа като ракетен двигател, ще му даде тласък.