Алфред Бестър - Унищоженият

ГРЪМ! Трясък! Вратите на трезора зейват. Дълбоко в недрата му са подредени пачки пари — готови да бъдат ограбени, плячкосани, похитени. Но кой е този? Какво прави вътре в трезора? О, господи! Човекът без лице! Гледа. Призрачен. Безмълвен. Страшен. Бягай… Бягай…

Трябва да бягам, ако не искам да изпусна пневмоекспреса за Париж и онова прелестно момиче с лице като цвете и сластна фигура. Има време, ако бягам. Но онзи пред входа не е от охраната. О, боже! Човекът без лице. Гледа. Призрачен. Безмълвен. Не викай. Престани да викаш…

Но аз не викам. Аз пея на сцена от искрящ мрамор. Лее се музика, блестят светлини. Но там отпред няма никой. Огромна тъмна зала… и празна, ако не броим единствения зрител. Безмълвен. Втренчил поглед. Призрачен. Човекът без лице.

Този път викът му бе проглушителен.

Бен Райх се събуди.

Продължи да лежи тихо в хидротерапевтичното си легло, докато сърцето му биеше лудо, а погледът се спираше наслуки върху различни предмети в стаята, като се опитваше да симулира спокойствие, каквото не усещаше. Стените от зелен нефрит, нощната лампа в порцелановия мандарин, чиято глава започваше нескончаемо да кима при докосване, часовника, който показваше времето на три планети и шест спътника, самото легло — кристален басейн, пълен с карбонизиран глицерин с температура трийсет и седем цяло и седем десети градуса по Целзий.

Вратата се отвори безшумно и в мрачината се появи Джонас — една сянка в червеникавокафяв спален костюм, призрак с конско лице и осанка на собственик на погребално бюро.

— Пак ли? — попита Райх.

— Да, мистър Райх.

— Силно ли?

— Много силно, сър. И ужасено.

— Върви по дяволите с магарешките си уши — изръмжа Райх. — Аз никога не се страхувам.

— Да, сър.

— Изчезвай.

— Да, сър. Лека нощ, сър.

Джонас отстъпи назад и затвори вратата.

— Джонас! — извика Райх.

Камериерът отново се появи.

— Извинявай, Джонас.

— Няма нищо, сър.

— Има — Райх пусна очарователната си усмивка. — Държа се с теб като с роднина. И не ти плащам достатъчно за удоволствието.

— О, не, сър.

— Следващия път, като почна да крещя, искам и ти да ми крещиш. Не е редно само аз да се забавлявам.

— О, мистър Райх…

— Направи го и ще ти повиша заплатата — отново същата усмивка. — Това е всичко, Джонас. Благодаря.

— Аз ви благодаря, сър.

Камериерът се оттегли.

Райх стана от леглото и започна да се бърше пред овалното огледало, като отработваше усмивката.

— Човек трябва да избира враговете си — промърмори той, — а не да ги създава по невнимание. — Загледа се в отражението си: масивни рамене, тесни хълбоци, дълги мускулести крака… изваяна глава с широко разположени очи, изящен нос, малка чувствена уста, белязана с непреклонност.

— Защо? — попита той. — И с дявола не бих си сменил външността. Не бих си сменил мястото и със самия господ. Защо тогава викам насън?

Облече си халата и хвърли поглед на часовника, без да се замисля, че отведнъж възприема пълната картина на времето в Слънчевата система с една несъзнателна вещина, която би смаяла прадедите му. Циферблатът показваше:

2301 сл.Р.Хр.

ВЕНЕРА ЗЕМЯ МАРС

средно слънчево време 22 февруари, 15 дуодeкември, 35

пладне+09 0205, Гринвич 2220, Централен Сиртис

ЛУНА 10 ГАНИМЕД КАЛИСТО ТИТАН ТРИТОН

2д3ч1д1ч 6д8ч 13д12ч 15д3ч 4д9ч

(в сянка) (в преход)

Вечер, обед, лято, зима… дори и без да се замисли, Райх можеше да изтрака часа и сезона на който и да е меридиан на всяко от небесните тела в Слънчевата система. Тук, в Ню Йорк, беше мразовито зимно утро след една мъчителна, изпълнена с кошмари нощ. Реши да отдели няколко минути за психоаналитичен сеанс при личния си психиатър, еспер. Тези викове насън трябваше да престанат.

— „Е“ като еспер — изръмжа той. — ЕСПЕР от ЕкстраСензорна ПЕРцепция… т.е. телепати, ония, дето четат мислите ти, надничат в мозъка ти. Един доктор, който чете мисли, би трябвало да е способен да сложи край на тези викове. Един доктор по медицина, еспер, би трябвало да си оправдава заплатата, като надникне в мозъка и сложи край на тези викове. Нали твърдят, че тези проклети четци на мисли представлявали най-великата крачка напред в еволюцията, откакто се е появил хомо сапиенс. „Е“ като Еволюция! Копелета! „Е“ като Експлоатация!

Отвори рязко вратата, разтреперан от гняв.

Тръгна надолу по коридора, като тропаше яростно с чехли върху сребристия под, трак-так-трак-так-трак-так-трак-так, без да го е грижа, че нарушава съня на прислугата, без и през ум да му минава, че това зловещо тракане в ранни зори събужда дванайсет изпълнени със страх и омраза сърца. Отвори със замах вратата към апартамента на своя психоаналитик, влезе вътре и веднага се изтегна на кушетката.