Алфред Мюсе: Венеция

Спи Венеция в кармина
на безмълвната картина;
нито окъснял рибар,
ни стражар.

Само бди лъвът с крилата
и към нещо в далнината
сочи в дрезгавия мрак
с бронзов крак.

А край него шхуни, лодки,
барки — като чапли кротки,
кацнали след дълъг път —
се тълпят;

дремят в димната лагуна
и шумят в мъглата лунна —
сякаш пляскащи крила —
ветрила.

Скривайки се пак, луната
с облак звезден се намята,
челото й в миг обвял
с лек воал.

Тъй игуменката млада
върху расото с наслада
мята булото си с вид
дяволит.

Всичко тук — дворци богати,
колонади и палати,
каменните стъпала,
перила,

улички, мостове, сгради,
беломраморни наяди,
заливът, от зрак студен
набразден, —

всичко спи. И с алебарди
зорко стражата го варди
там, от крепостния вал,
в сън замрял.

— Ах, една сега ли чака,
грейне ли луната в мрака,
вън да зърне с дебнещ взор
ухажор;

в огледалото се взира,
черна маска си избира,
че нали се е задал
карнавал.

В сянката на балдахина,
отмаляла в сласт, Ванина
пак ще спи с любовник млад
до обяд.

И Нарциса, полугола,
скрита в своята гондола,
в жар любовен ще гори
до зори.

Кой в Италия не знае
що за лудост любовта е
и с любов не пламени
младини.

Аз не ща да се тревожа
от часовника на дожа —
нека стряска го от сън
с рязък звън.

Ние да броим, любима,
колко ли целувки има
върху твоята уста
през нощта.

Да броим мечти, загадки,
да броим сълзите сладки
и мига неуловим
да ценим.