Алфред Бестър - Унищоженият

— Ще си помисля — измърмори Райх и се обърна да си ходи.

Тъкмо отваряше вратата, когато Брийн извика след него:

— Между другото… „Ние ще ви пренесем на седмото небе“ е девизът на картела „Д’Кортни“. Помислете дали това няма връзка и с вашата „грешка на езика“.

ЧОВЕКЪТ БЕЗ ЛИЦЕ!

Райх решително затръшна пред Брийн вратата, която водеше към неговото съзнание, и след това тръгна, залитайки, по коридора към своите собствени покои. Заля го вълна от дива омраза. Той е прав. Д’Кортни е този, който ме кара да викам насън. И не защото се страхувам от него. Страхувам се от себе си. От самото начало съм го знаел. Дълбоко е себе си съм го знаел. Знаел съм, че щом го осъзная, ще трябва да убия това копеле Д’Кортни. Няма лице, защото това е лицето на смъртта.

Напълно облечен и в отвратително настроение, Райх излетя от апартамента си и се спусна на нивото на улицата, където го пое реактивна кабина на компанията „Монарх“ и с един-единствен плавен скок го отнесе до огромния небостъргач, в който се помещаваха стотиците етажи и хилядите служители на нюйоркското седалище на компанията. Небостъргачът „Монарх тауър“ представляваше централната нервна система на една невероятно голяма корпорация, една пирамида от транспорт и комуникации, тежка и лека индустрия, пласмент и търговия, научни изследвания и проучвания, внос и износ. „Монарх ютилитис енд рисорсис“ купуваше и продаваше, снабдяваше и доставяше, изграждаше и разрушаваше. Схемата на всичките филиали и клонове беше толкова сложна, че се налагаше да се ползват услугите на един щатен счетоводител — еспер II степен, който следеше за заплетеното движение на капиталите.

Райх влезе в кабинета си, следван от личната си секретарка — еспер III степен, и нейните помощници, понесли материалите с тазсутрешните задачи.

— Оставете ги и се махайте — изръмжа той.

След като положиха книжата и кристалите с видеозаписи върху бюрото му, те побързаха да се оттеглят, но без неприязън. Бяха свикнали с неговите изблици на гняв. Райх седна зад бюрото си, като се тресеше от такава силна ярост, че бе способен тутакси да изкорми Д’Кортни. Накрая промърмори: „Ще му дам един последен шанс на този мръсник.“

Отключи писалището си, отвори чекмеджето-сейф и извади специалната кодова книга, ползвана единствено от изпълнителните директори на фирмите, които в регистрите на Лойд бяха белязани с четворно А-1-¤. Почти всичко, което му трябваше, се намираше в средата на книгата:

QQВА СЪДРУЖИЕ

RRСВ НАШИТЕ ДВЕ

SSDС ВАШИТЕ ДВЕ

ТТЕD СЛИВАНЕ

UUFE КОМПАНИИ

VVGF ИНФОРМАЦИЯ

WWНG ПРИЕМАМ ПРЕДЛОЖЕНИЕТО

ХХIН ОБЩОИЗВЕСТНО

YYJL ПРЕДЛАГАМ

ZZKJ ПОВЕРИТЕЛНО

ААLК РАВНОПРАВНО

ВВМL ДОГОВОР

Като си отбеляза мястото в кодовата книга. Райх натисна копчето на видеофона. Появи се образът на операторката.

— Свържи ме с шифровъчната — нареди той.

Екранът премигна и след това показа една задимена стая, пълна догоре с книги и магнетофонни ролки. Един бледен като платно мъж в избеляла риза погледна към екрана и скочи на крака.

— Да, мистър Райх?

— Добро утро, Хасъп. Струва ми се, че имаш нужда от почивка. — Човек трябва да избира враговете си. — Можеш да прекараш една седмица на Спейсланд. За сметка на „Монарх“.

— Благодаря, мистър Райх. Много ви благодаря.

— Това тук е поверително. За Крей Д’Кортни. Пиши — Райх хвърли поглед в кодовата книга. — Пиши: YYJL ТТЕD RRCB UUFЕ ААLК QQВА. Светкавично ми предай отговора. Ясно?

— Ясно, мистър Райх. Моментално го пускам.

Райх изключи видеофона. Мушна ръка в купчината книжа и кристали върху бюрото, измъкна един кристал и го пъхна в плейъра. Гласът на личната му секретарка проговори: „Брутна печалба на «Монарх»: спад от 2,1134%. Брутна печалба на «Д’Кортни»: покачване с 2,1130%…“

— Дяволите да го вземат! — изръмжа Райх. — От моя джоб в неговия.

Изключи плейъра и се изправи. Задушаваше се от нетърпение. Щяха да минат часове, докато пристигне отговорът. Целият му живот зависеше от отговора на Д’Кортни. Напусна кабинета си и започна обиколка из етажите и отделите на „Монарх тауър“, като се правеше, че извършва обичайния си строг личен надзор. Неговата секретарка — еспер, го следваше дискретно, като обучено куче.

Обучена кучка — помисли си Райх. След това на глас:

— Извинявам се. Това надзърна ли го?

— Няма нищо, мистър Райх. Напълно разбирам.