Алфред Бестър - Унищоженият

Изображението напълно изчезна. Върху екрана остана само сянката, която гледаше към Райх… призрачна, безмълвна, страшна… Човекът без лице.

Райх нададе вой. Скочи на крака, събаряйки канцеларския стол. Вдигна го и го стовари върху ужасяващата сянка. Обърна се и като сляп прекоси библиотеката, мина през лабораторията и излезе в коридора. При асансьора натисна бутона УЛИЦА. Вратата се отвори, той залитна вътре и се спусна петдесет и седем етажа до централното фоайе на „Монарх тауър“.

То гъмжеше от служителите от първата смяна, които бързаха към кабинетите си. Докато си пробиваше път, Райх усети учудените погледи, насочени към нараненото му, кървящо лице. След това забеляза десетина служители от охраната на „Монарх“, които се опитваха да го заобиколят. Стрелна се напред и с бърза смяна на посоките успя да се измъкне от охраната. Мушна се във въртящата се врата и изскочи на улицата. Закова се на място, сякаш пред него се бе изпречила нажежена до бяло стена. Нямаше слънце.

Уличните лампи светеха, небесните магистрали блещукаха, червенооки реактивни кабини се носеха нагоре-надолу, магазините сияеха… А небето беше празно… не се виждаше нищо, освен дълбоката, черна, неизмерима безкрайност.

— Слънцето! — изкрещя Райх. — Слънцето!

Посочи с ръка нагоре. Чиновниците го измерваха с подозрителен поглед и бързо отминаваха. Никой не погледна нагоре.

— Слънцето! Къде е Слънцето? Не разбирате ли, глупаци? Слънцето!

Райх ги дърпаше за ръцете и размахваше юмрук към небето. После от въртящата се врата се появиха първите преследвачи и той си плю на петите.

Продължи надолу по улицата, зави рязко надясно и тичешком прекоси един пасаж с бляскави, пълни с хора магазини. В дъното на пасажа имаше вход на пневмоасансьора към небесната магистрала. Райх скочи вътре. Докато вратата се затваряше, той успя да зърне преследващите го служители от охраната, които бяха на по-малко от двайсет ярда от него. След това бе издигнат седемдесет етажа нагоре и се озова на въздушната магистрала.

Наблизо имаше малък паркинг с коли под наем, залепен за фасадата на „Монарх тауър“, и с лента за ускорение, извеждаща на магистралата. Райх се затича нататък, хвърли няколко кредита на служителя и се качи в една кола. Натисна СТАРТ и колата потегли. На изхода към магистралата натисна НАЛЯВО. Колата зави наляво и продължи напред. Управлението беше съвсем опростено. Наляво, надясно; стоп, старт. Всичко останало беше автоматизирано. При това колите можеха да се движат само по въздушните магистрали. Можеше с часове да се върти в кръг високо над града, като затворено в центрофуга опитно куче.

Колата не изискваше неговото внимание. Райх поглеждаше ту надолу, ту нагоре към небето. Нямаше го слънцето… а хората се занимаваха с делата си, сякаш никога не е имало слънце. Потрепера. Дали пък и това не се дължеше на синдрома на „едното око“? Неочаквано колата забави ход и спря. Беше заседнал насред магистралата, на половината път между „Монарх тауър“ и огромния „Визифон & визиграф билдинг“.

Райх заблъска по копчетата на арматурното табло. Никакъв ефект. Изскочи навън и вдигна задния капак, за да провери приемника. Едва сега забеляза в далечината тичащите към него служители от охраната и всичко разбра. Тези коли се задвижваха с радиотранслирана енергия. Бяха прекъснали транслацията от паркинга и сега бързаха да го настигнат. Райх се обърна и спринтира към „В & В билдинг“.

Магистралата минаваше през сградата и от двете й страни бяха наредени магазини, ресторанти, един театър — и дори пътническо бюро! Ето как щеше да се измъкне! Купува си билет, качва се в някоя едноместна капсула и се озовава на което си иска летище. Имаше нужда от малко време, за да се реорганизира… преориентира… а и имаше къща в Париж. Прескочи мантинелата, провря се край колите и изтича в бюрото.

Приличаше на миниатюрна банка. Малък тезгях. Гише със защитна пластмасова решетка против крадци. Райх се отправи към гишето, като вадеше пари от джоба си. Плясна кредитите на тезгяха и ги бутна под решетката.

— Един билет за Париж — каза той. — Задръжте рестото. Как се стигна до капсулите? По-живо, човече, по-живо!

— Париж ли? — дойде отговорът. — Няма Париж.

Райх се взря през нашарената с жилки пластмаса и видя… Човека без лице… вперил поглед в него, призрачен, безмълвен. Завъртя се два пъти, сърцето му заби лудо, главата му пулсираше, но успя да открие вратата и избяга навън. Затича се слепешката към въздушната магистрала, опита се с последни сили да избегне една идваща насреща му кола и беше повален във всепоглъщащ мрак…