Алфред Бестър - Унищоженият

Никакъв отговор. Дори ехо нямаше.

— За бога! — изрева той. — Къде изчезна всичко? Върнете го на мястото му! Няма нищо, освен пространство…

От всеобхватната пустош се появи и доби очертания една фигура — позната, зловеща, грамадна… Една фигура от черни сенки, вперила поглед в него, призрачна, безмълвна… Човекът без лице. Райх я гледаше вцепенен, онемял.

После фигурата проговори:

— Няма пространство. Нищо няма.

В ушите на Райх отекна вик — неговият собствен вик, и някакво тежко туптене — ударите на собственото му сърце. Вече тичаше по зиналата пред него пътека — незнайна, лишена от живот, лишена от пространство, — тичаше, преди да е станало прекалено късно, прекалено късно, прекалено късно… тичаше, докато все още. имаше време, време, време…

Сблъска се с една фигура от черни сенки. Фигура без лице. Фигура, която каза:

— Няма време. Нищо няма.

Райх отстъпи назад. Обърна се. Падна. Запълзя немощно в необятната пустош, крещейки:

— Пауъл! Дъфи! Куизард! Тейт! О, боже! Къде са всички? Къде изчезна всичко? За бога…

Отзова се лице в лице с Човека без лице, който каза:

— Няма бог. Нищо няма.

Вече нямаше къде да избяга. Съществуваше само минус безкрайност и Райх, и Човекът без лице. Неспособен да помръдне, замръзнал, безпомощен в тази матрица, Райх най-сетне вдигна очи и се взря в лицето на своя смъртен враг… човека, от когото не можеше да избяга… страшилището от неговите кошмари… унищожителя на неговото съществувание…

Това беше…

Самият той.

Д’Кортни.

И двамата. Две лица, слели се в едно. Бен Д’Кортни. Крей Райх.

Д’Кортни-Райх. Д’Р.

Беше неспособен да проговори. Беше неспособен да помръдне. Нямаше нито време, нито пространство, нито материя. Не беше останало нищо, освен умиращият разум.

Татко?

Сине.

Ти и аз сме едно? Двамата сме едно цяло. Баща и син?

Да.

Не мога да разбера… Какво се е случило?

Ти изгуби играта, Бен.

Коя игра? „Сардина“?

Космическата игра.

Аз спечелих. Спечелих. Целият свят беше мой. Аз…

И следователно ти губиш. Ние губим.

Какво губим?

Шанса да оцелеем.

Не разбирам. Не мога да разбера.

Моята половина от нас разбира, Бен. И ти щеше да разбереш, ако не беше ме прогонил от себе си.

Как съм те прогонил?

С всичко онова, което е гнило, извратено, порочно в теб.

И това ми го казваш ти? Ти, който ме предаде, който се опита да ме убие?

Това беше един обмислен акт, Бен. Трябваше да те унищожа, преди да си успял да унищожиш и двама ни. Беше нужно за оцеляването ни, Бен. Трябваше да ти помогна да загубиш света, за да спечелиш играта.

Каква игра? Каква е тази Космическа игра?

Лабиринтът… безизходицата… цялата вселена, сътворена като загадка, която трябва да решим… Галактиките, звездите, Слънцето, планетите… светът, какъвто го познавахме. Ние сме единствената-реалност. Всичко останало е илюзия… кукли, марионетки, декори… измислени страстп. Това беше една измислена реалност, която ние трябваше да разгадаем.

Но аз я завладях. Тя беше моя.

Но не успя да я разгадаеш. Никога няма да разберем какво е решението, но то в никой случайно е кражба, насилие, омраза, алчност, убийство, мародерство. Ти се провали и сега всичко е унищожено, разградено…

Но какво ще стане с нас?

И ние сме унищожени. Опитах се да те предупредя. Опитах се да те спра. Но не успяхме да издържим изпита.

Но защо? Защо? Кои сме ние? Какви сме?

Кой знае? Знаело ли е семето кое е или какво е, щом не е успяло да попадне в плодородна почва? Има ли значение кои сме и какви сме? Ние се провалихме. Изпитът свърши. И с нас е свършено.

Не!

Вероятно, ако я бяхме разгадали, Бен, можеше и да остане реална. Но всичко свърши. Реалността се превърна в неосъществена догадка и ти най-сетне се събуждаш… в нищото.

Ще се върнем назад! Пак ще опитаме!

Няма връщане назад. Това е краят.

Ще намерим начин. Трябва да има начин… Няма никакъв начин.

Това е краят.

Това беше краят. Следваше… Унищожението.

Откриха двамата мъже на другата сутрин, в горния край на острова, в парка до стария Харлемски канал. И единият, и другият се бяха лутали през цялата нощ, по наземни пътища и небесни магистрали, без да осъзнават накъде вървят, и все пак се бяха привличали непреодолимо един към друг като две намагнетизирани игли, плаващи по повърхността на затлачено с водорасли езеро.