Алфред Бестър - Унищоженият

Пауъл взе пакета и стана. Краб скочи на крака и го придружи до вратата, поставил дружелюбно ръка върху рамото му.

— Свършили сте феноменална работа, Пауъл, Наистина феноменална. Просто нямам думи… Трябва да е чудесно да си еспер.

— Чудесно и ужасно, сър.

— Сигурно сте много щастлив.

— Щастлив ли? — Пауъл се спря на вратата и погледна към Краб. — Щяхте ли да сте щастлив, сър, ако цял живот трябваше да живеете в болница?

— Болница?

— Ето къде прекарваме живота си… Всички ние. В психиатричното отделение. Без надежда за бягство… за спасение. Бъдете благодарен, че не сте надзъртач, сър. Бъдете благодарен, че виждате човека само отвън. Бъдете благодарен, че никога не виждате неговите страсти, омразата, завистта, злобата, болката… Бъдете благодарен, че рядко виждате неговата отвратителна, истинска същност. Светът ще бъде прекрасно място, когато всички станат надзъртачи и всички бъдат коригирани… Но дотогава бъдете благодарен, че сте сляп.

Излезе от управлението, нае една кабина и отлетя на север към болницата „Кингстън“. Седеше в кабината с пакета на колене, гледаше надолу към великолепната долина на Хъдсън и си свирукаше някаква усукана мелодия. По едно време се ухили и си каза: „Ха! Големи работи му изприказвах на Краб. Но трябваше да затвърдя добрите ни отношения. Сега ще съжалява надзъртачите… и ще бъде приятелски настроен.“

Показа се и болницата „Кингстън“, разположена върху огромен, идеално поддържан хълмист парк. Солариуми, басейни, морави, спортни площадки — всичко беше в изящен неокласически стил. Докато се спускаше, Пауъл успя да зърне някои от пациентите и служителите — всички бяха с бронзов загар, жизнени, смееха се и играеха. Сети се за строгите мерки, които Управителният съвет беше принуден да прилага, за да предотврати превръщането на „Кингстън“ във втори Спейсланд. Прекалено много симуланти от висшето общество се опитваха да постъпят в болницата.

Пауъл отиде на гишето за информация, разбра къде се намира Барбара Д’Кортни и тръгна през парка. Все още беше слаб, но изпитваше желание да прескача плетове и порти, да се надбягва. Беше се надигнал след седемдневното си безсилие с един въпрос — един въпрос, който трябваше да зададе на Барбара. Чувстваше се въодушевен, Видяха се едновременно. Разделяше ги широка поляна, заобиколена от естествени тераси и великолепни градини. Махайки с ръка, тя се спусна към него и той се затича към нея. После, когато се доближиха един до друг, и двамата бяха обзети от свян. Спряха се на няколко крачки, без да смеят да срещнат погледите си.

— Здравей.

— Здравей, Барбара.

— Аз… Хайде да отидем на сянка, искаш ли?

Тръгнаха към стената на терасата. Пауъл я погледна крадешком. Сега отново беше жива… толкова жива никога не бе я виждал. И хлапашкото й изражение — изражението, което мислеше, че е етап от нейното Deja eprouve развитие — се бе запазило. Изглеждаше неописуемо игрива, жизнерадостна, очарователна. Но сега беше голяма. Тази Барбара не познаваше.

— Изписват ме тази вечер — каза тя.

— Зная.

— Страшно съм ти благодарна за всичко, което…

— Моля те, не говори така.

— За всичко, което направи за мен — твърдо продължи тя. Седнаха на една каменна пейка. Погледна го със сериозни очи. — Искам да ти кажа, че съм много благодарна.

— Моля те, Барбара. Плашиш ме.

— Така ли?

— Познавах те толкова отблизо като… ами като дете. Сега…

— Сега пак съм голяма.

— Да.

— Трябва по-добре да ме опознаеш. — Усмихна му се любезно. — Да кажем… Чай утре в пет.

— В пет…

— Неофициално. Не си слагай костюм.

— Слушай — каза Пауъл отчаяно. — Толкова пъти съм ти помагал да се обличаш. И да се решиш. И да си миеш зъбите.

Тя махна весело с ръка.

— А маниерите ти при хранене бяха направо ужасни. Обичаше риба и мразеше агнешко. Веднъж ме уцели в окото с една пържола.

— Това е било преди сто години, мистър Пауъл.

— Това беше преди две седмици, мис Д’Кортни.

Тя се изправи — самото олицетворение на достойнството.

— Наистина, мистър Пауъл. Струва ми се, че е най-добре да приключим този разговор. Щом сте решили, че трябва да ми отправяте хронографични обиди… — Тя млъкна и го погледна. Хлапето пак се показа на лицето й. — Хронографични ли казах? — попита тя. Той пусна пакета и я прегърна.

— Мистър Пауъл, мистър Пауъл, мистър Пауъл… — зашепна тя. — Здравей, мистър Пауъл…

— Господи, Барбара… Баба, скъпа. За момент си помислих, че наистина говориш сериозно.