Алфред Бестър - Унищоженият

ЛИКВИДИРАЙ. УНИЩОЖИ.

ЗАЛИЧИ. АНУЛИРАЙ.

(МИНЕРАЛОГИЯ, ПЕТРОЛОГИЯ, ГЕОЛОГИЯ, ФИЗИОГРАФИЯ)

ОТСТРАНИ.

(МЕТЕОРОЛОГИЯ, ХИДРОЛОГИЯ, СЕИЗМОЛОГИЯ)

ЗАЧЕРКНИ.

(Х2 Ж Y3 д: Пространство/д: Време)

ПРЕМАХНИ.

ТЕМАТА ЩЕ БЪДЕ…

…каква ще бъде? ТЕМАТА ЩЕ БЪДЕ…

— Каква ще бъде темата? Каква? КАКВА?

Някой бе поставил ръката си на устата му. Райх отвори очи. Намираше се в малка, облицована с плочки стая — помещението за извънредни случаи в полицейски участък. Лежеше върху бяла маса. Беше заобиколен от охраната, трима униформени полицаи, напълно непознати хора. Всички си записваха нещо в бележниците, шепнеха си и разменяха неспокойни погледи.

Непознатият махна ръката си от устата на Райх и се наведе над него.

— Вече сте добре — каза той тихо. — Успокойте се. Аз съм лекар.

— Надзъртач?

— Какво?

— Надзъртач ли сте? Имам нужда от надзъртач. Имам нужда от някой, който да погледне в главата ми, за да докаже, че съм нормален. Боже господи! Трябва да разбера дали съм нормален. Цената не ме интересува. Аз…

— Какво иска тоя? — попита един полицай.

— Не зная. Каза надзъртач. — Лекарят отново се обърна към Райх. — Какво имахте предвид? Бихте ли ни обяснили? Какво значи надзъртач?

— Еспер. Човек, който чете мисли. Който…

Лекарят се усмихна.

— Шегува се. Иска да демонстрира смелост. Много пациенти го правят. Правят се на невъзмутими след катастрофата. Наричаме го чувство за хумор под бесилото…

— Чуйте ме — каза Райх отчаяно. — Трябва да стана.

Искам да кажа нещо… Помогнаха му да стане.

— Казвам се Бен Райх — заяви той на полицаите. — Бен Райх от „Монарх“. Познавате ме. Искам да направя самопризнания. Пред Линкълн Пауъл, полицейския префект. Заведете ме при Пауъл.

— Кой е този Пауъл?

— И какво искате да признаете?

— Убийството на Д’Кортни. Аз убих Крей Д’Кортни миналия месец. В дома на Мария Бомонт… Съобщете на Пауъл. Аз убих Д’Кортни.

Полицаите размениха учудени погледи. Един от тях отиде в ъгъла и вдигна слушалката на старинен телефон.

— Шефе? Тук при нас има един образ. Твърди, че се казва Бен Райх от „Монарх“. Иска да направи самопризнания пред някакъв префект на име Пауъл. Твърди, че е убил лице на име Крей Д’Кортни миналия месец — След кратка пауза полицаят подвикна на Райх: — Как се пише това име?

— Д’Кортни! Главно Д апостроф главно К-О-Р-Т-Н-И.

Полицаят повтори името и зачака. След малко изсумтя нещо и затвори.

— Луд — каза той и прибра бележника в джоба си.

— Чуйте… — започна Райх.

— Този наред ли е? — обърна се полицаят към лекаря, без да поглежда към Райх.

— Разстроен е малко, но иначе нищо му няма.

— Чуйте ме! — извика Райх.

Полицаят го вдигна грубо на крака и го засили към външната врата на участъка…

— Достатъчно, приятел. Вън!

— Трябва да ме чуете! Аз…

— Ти ме чуй, приятел. В полицията няма никакъв Линкълн Пауъл. Никъде не е регистрирано убийство на никакъв Д’Кортни. И такива кат’ теб хич не ги обичаме тука. Така че… Вън!

И той изхвърли Райх на улицата.

Тротоарът беше необичайно разбит. Райх се препъна, успя да се задържи и застана прав — онемял, вцепенен, отчаян. Беше станало по-тъмно… безпределно тъмно. Тук-таме светеха улични лампи. Въздушните магистрали бяха изгаснали. Изчезнали бяха и реактивните кабини. В силуета на града зееха огромни дупки.

— Аз съм болен — простена Райх. — Болен съм. Имам нужда от помощ.

Тръгна, залитайки, надолу по разнебитената улица, стиснал с ръце корема си.

— Кабина! — провикна се той. — Кабина! Нищо ли няма в този проклет град? Къде е изчезнало всичко? Кабина!

Нямаше никакъв отзвук.

— Аз съм болен… болен. Трябва да се прибера вкъщи. Болен съм… — Отново се провикна: — Няма ли кой да ме чуе? Аз съм болен. Имам нужда от помощ… Помощ!… Помощ!

Никакъв отзвук.

Отново простена. После се захили… кротко, като луд. И запя с прегракнал глас: „Осем, сър… Пет, сър… Едно, сър… Дай зор с този тензор… Настава страх… ужас… раздор…“

Започна жално да вие:

— Къде сте, хора? Мария! Светлина! Ма-ри-яаа! Спрете тази глупава игра на „Сардина“.

Препъна се.

— Върнете се! — извика Райх. — За бога, върнете се. Останах съвсем сам.

Никакъв отговор.

Опита се да открие „Парк Саут“ №9, градската резиденция на Мария Бомонт, сцената на убийството на Д’Кортни… и самата Мария — невъздържана, вулгарна, вдъхваща сигурност.

Нямаше нищо.

Мрачна тундра. Черно небе. Непозната пустош.

Нищо. Райх нададе вик… един дрезгав, нечовешки вой, изпълнен с гняв и ужас.