Алфред Бестър - Унищоженият

— Връщах си за това, че си голям.

— Винаги си била отмъстително хлапе.

— Винаги си бил лош татко. — Тя се отдръпна назад и го изгледа. — Какъв си в действителност? Какви сме и двамата? Ще имаме ли време да разберем?

— Време ли?

— Преди да… Надзърни. Не мога да го кажа.

— Не, скъпа. Трябва да ми го кажеш.

— Мери Нойс ми разказа. Всичко.

— О! Така ли?

Барбара кимна.

— Но аз нямам нищо против. Нищо против. Тя беше права. Готова съм всичко да приема. Дори и да не можеш да се ожениш за мен…

Той се засмя. Въодушевлението му стана неудържимо.

— Не е необходимо нищо да приемаш — каза той. — Седни. Искам да ти задам един въпрос.

Тя седна. В скута му.

— Трябва да се върнем в онази нощ — каза той.

— У Мария Бомонт?

Той кимна.

— Трудно ми е да говоря за това.

— Няма да отнеме повече от минута. И така… Ти си в леглото си. Спиш. Изведнъж се събуждаш и изтичваш в орхидеената стая. Помниш ли останалото…?

— Помня.

— Един въпрос. Какъв беше викът, който те събуди?

— Знаеш.

— Зная, но искам ти да ми го кажеш. Кажи го на глас.

— Смяташ ли… смяташ ли, че отново ще изпадна в истерия?

— Няма. Просто го кажи.

След дълга пауза тя промълви едва чуто:

— Помощ, Барбара.

Той отново кимна.

— Кой извика това?

— Ами това беше… — изведнъж млъкна.

— Не е бил Бен Райх. Той не би викал за помощ. Не е имал нужда от помощ. Кой имаше нужда от помощ?

— Моят… Моят баща.

— Но той не е могъл да говори, Барбара. Рак… Нямал е ларинкс. И дума не е могъл да продума.

— Но аз го чух.

— Ти си надзърнала в него.

Тя го изгледа. После поклати глава.

— Не, аз…

— Надзърнала си в него — повтори Пауъл нежно. — Ти си латентен еспер. Баща ти те е повикал чрез телепатия. Ако не бях такова говедо и не мислех само за Райх, отдавна щях да се сетя. Без да го знаеш, ти през цялото време, докато беше вкъщи, надзърташе в мен и Мери.

Тя не можеше да го осъзнае.

Обичаш ли ме? — предаде й той.

— Обичам те, разбира се — промълви тя, — но ми се струва, че измисляш оправдания за…

— Кой те попита?

— Какво да ме попита?

— Дали ме обичаш.

— Нали ти току-що… — Спря се, после поде отново.

— Ти каза… Т-ти…

— Не го КАЗАХ. Сега разбираш ли. Няма да е необходимо да се примиряваме с каквото и да е, освен с нас самите.

След няколко секунди, както им се стори, а всъщност след половин час, те се пуснаха, стреснати от силния трясък, който се чу на терасата над главите им. Погледнаха учудено нагоре.

Върху каменната стена се появи някакво голо същество, което бръщолевеше неразбираемо, крещеше и се тресеше. Прекатури се през ръба, свлече се надолу през цветните лехи и се стовари на поляната, като продължаваше да пищи и да се гърчи, сякаш през нервната му система непрекъснато преминаваше електрически ток. Беше Бен Райх, почти неузнаваем, поел по пътя към Унищожението.

Пауъл дръпна Барбара към себе си, тъй че да е с гръб към Райх. Хвана я за брадичката и каза:

— Ти нали си още мойто момиче?

Тя кимна.

— Не искам да гледаш това. Не е опасно, но не е за малки момичета. Изтичай сега в стаята си и ме чакай там. Нали си добро момиче? Браво… Тичай сега! Бързо!

Тя сграбчи ръката му, целуна я и се затича през поляната, без ни веднъж да се обърне назад. Пауъл я проследи как се отдалечава, после се обърна и спря поглед върху Райх.

Когато човек е подложен на Унищожение в болницата „Кингстън“, разрушава се цялата му психика. Серията от осмозни инжекции започва с най-горните слоеве на кортикалните нервни възли и продължава бавно надолу, изключвайки всички връзки, изтривайки цялата памет, разрушавайки частица по частица душевността, изграждана още от рождение. И докато психиката се разпада, всяка частица излъчва своя заряд от енергия, превръщайки цялото тяло във въртоп от разтърсващи дисоциации.

Но не в това се състои наказанието; не това е най-страшното при Унищожението. Ужасът идва от факта, че през цялото време съзнанието остава будно; че докато психиката се заличава, съзнанието усеща как стъпка по стъпка се връща назад към небитието, докато накрая и то изчезва в очакване на своето прераждане. За разума това е едно вечно сбогуване, безутешна скръб при безкрайно погребение. И в примигващите, потръпващи очи на Бен Райх Пауъл видя осъзнаването… болката… трагичното отчаяние.

— Как, по дяволите, е паднал там долу? Вързан ли трябва да го държим? — Д-р Джиймс подаде глава от терасата. — О, здравейте, Пауъл. Това е един ваш приятел. Помните ли го?