Алфред Бестър - Унищоженият

— Бихте ли изговорили думата буква по буква, моля.

— Звезда! — изрева Райх. — З-В-Е-З-Д-А. Звезда!

Прищракване, пауза, прищракване.

— Съществително или глагол?

— Да те вземат мътните! Съществително!

Прищракване, пауза, прищракване.

— Няма информация под този надслов — обяви електронният глас.

Райх изруга, но се помъчи да се овладее.

— Къде се намира най-близката обсерватория до града?

— Уточнете кой град, ако обичате.

— Този град. Ню Йорк.

Прищракване, пауза, прищракване.

— Лунната обсерватория в „Кроутън парк“ е разположена на трийсет мили в северна посока. До нея се достига с маршрутна кабина, координати Север 227. Лунната обсерватория е дарена през две хиляди и…

Райх тръшна слушалката.

— Нямало информация! Боже господи! Всички ли са полудели?

Изтича на улицата и потърси свободна кабина. Една пилотирана машина минаваше бавно над главата му и Райх вдигна ръка. Тя се спусна, за да го качи.

— Север 227 — отсече той, докато се качваше. — Трийсет мили. Лунната обсерватория.

— Таксата е двойна — обяви пилотът.

— Плащам. По-бързо!

Кабината бързо набра скорост. Райх се сдържа пет минути, след това подхвърли небрежно:

— Забелязахте ли небето?

— Защо, какво има?

— Звездите са изчезнали.

Угоднически смях.

— Това не е шега — каза Райх. — Звездите наистина са изчезнали.

— Ако не е шега, ми го обяснете — каза пилотът. — Какво, по дяволите, са тези звезди?

Грубият отговор се въртеше в устата на Райх, но преди да избухне, кабината кацна в двора на обсерваторията, близо до куполовидния покрив.

— Изчакайте ме — отсече той и се затича по моравата към малкия каменен вход.

Вратата беше открехната и той влезе вътре. Чуваше се слабото бучене на механизмите на купола и тихото цъкане на часовника на обсерваторията. Като изключим слабата светлина от часовника, залата тънеше в мрак. Дванайсетинчовият телескоп работеше. Успя да различи смътните очертания на наблюдателя, приведен над окуляра на главния телескоп.

Райх тръгна към него, изнервен, напрегнат, сепнат от гръмогласното тракане на стъпките си в тишината. Стана му хладно.

— Вижте — започна той тихо. — Извинете, че ви безпокоя, но вие поне трябва да сте забелязали. Нали сте в звездния бизнес. Забелязали сте, нали? Звездите. Изчезнали са. Всички до една. Какво се е случило? Защо никой не вдигна тревога? Защо всички се правят, че нищо не знаят? Боже господи! Звездите! Винаги сме ги възприемали като нещо дадено. А сега ги няма. Какво се е случило? Къде са звездите?

Фигурата се изправи бавно и се обърна към Райх.

— Няма звезди — заяви.

Беше Човекът без лице.

Райх изкрещя. Обърна се и побягна. Изхвърча от вратата, хукна надолу по стълбите и по моравата към чакащата кабина. Блъсна се в прозрачната стена на кабината с такава сила, че се свлече на колене. Водачът му помогна да се изправи.

— Добре ли сте, шефе?

— Не зная — простена Райх. — И аз искам да разбера.

— Не е моя работа — каза пилотът, — но ми се струва, че трябва да се прегледате при надзъртач. Говорите като откачен.

— За звездите ли?

— Аха.

Райх сграбчи мъжа.

— Аз съм Бен Райх — каза той. — Бен Райх от „Монарх“.

— Да, шефе. Познах ви.

— Още по-добре. Нали знаете какво мога да направя за вас, ако ми направите една услуга? Пари… Нова работа… Каквото поискате…

— Нищо не можете да направите за мен, шефе. Вече ме оправиха в „Кингстън“.

— Чудесно. Значи честен човек. Ще ми направите услугата, защото вярвате в доброто или в каквото там вярвате, нали?

— Разбира се, шефе.

— Влезте в онази сграда. Огледайте мъжа, който седи зад телескопа. Добре го огледайте. Върнете се и ми го опишете.

Водачът тръгна, бави се пет минути и после се върна.

— Е?

— Най-обикновен човек, шефе. На около шейсет. С гола глава и бая дълбоки бръчки. Ушите му стърчат и има безволева, дето му викат, брадичка. Дръпната назад, нали разбирате.

— Той е никой… никой — прошепна Райх.

— Какво?

— Ами звездите? — попита Райх. — Нищо ли не си чувал за тях? Никога не си ги виждал? Не разбираш за какво ти говоря?

— Не.

— О, боже… — простена Райх. — Мили боже…

— Внимавайте да не ви мръдне чивията, шефе! — Водачът го тупна силно по гърба. — Ще ви кажа нещо, шефе. Те на доста неща ме научиха в „Кингстън“. Едно от тези неща е… Ами понякога на човек му хрумват щури идеи. Внуши си нещо и си вярва, че открай време е било така. Например… ами например, че хората винаги са били с по едно око, а сега изведнъж имат по две.