Алфред Бестър - Унищоженият

Заблъска с длан една мраморна статуя на голо тяло, докато тя падна от поставката и се разби на парчета.

— По-кротко, скъпи — Дъфи увисна на врата му. — Защо прахосваш всичката тази ценна енергия? По-добре поблъскай мен.

Вдигна я на ръце и я затръска, докато тя започна да пищи.

— Някои части на света ще са сладки… като теб, Дъфи. Други ще смърдят на леш… но аз всичко ще изгълтам. — Той се разсмя и я притисна до гърдите си. — Не разбирам много от делата господни, но зная какво искам аз. Ние ще разрушим всичко до основи, Дъфи, и ще построим всичко наново, тъй както ни приляга… На теб, на мен и на династията.

Отнесе я до прозореца, дръпна завесите и със силен шут го отвори. Чу се дрънчене на счупени стъкла. Навън градът тънеше в кадифен мрак. Само по небесните магистрали и улиците проблясваха светлини и от време на време червените очи на някоя реактивна кабина подскачаха над черния като катран хоризонт. Дъждът беше спрял и в небето беше кацнала тъничка бледа луна. Нощният вятър влезе, шушнейки, в стаята, като разсея тежкия мирис на разлетия парфюм.

— Хей, вие там! — извика с цяло гърло Райх. — Чувате ли ме? Всички вие… дето спите и сънувате. Отсега нататък ще сънувате моите сънища! Всички…

Изведнъж млъкна. Отпусна ръце и Дъфи се плъзна на пода до него. Хвана се с две ръце за рамката на прозореца и се протегна до кръста навън в нощта. Изви глава назад и погледна нагоре. Когато се дръпна назад в стаята, лицето му изразяваше смущение.

— Звездите — промърмори той. — Къде са звездите?

— Къде са… как го каза? — попита Дъфи.

— Звездите — повтори Райх. Посочи плахо към небето. — Звездите. Изчезнали са.

Дъфи го изгледа с любопитство.

— Кое каза, че е изчезнало?

— Звездите! — изкрещя Райх. — Погледни небето. Звездите са изчезнали. Съзвездията са изчезнали! Голямата мечка… Малката мечка… Касиопея… Дракон… Пегас… Всички са изчезнали! Нищо не е останало, освен Луната! Виж!

— Небето си е такова, каквото винаги е било — каза Дъфи.

— Не е! Къде са звездите?

— Какви звезди?

— Не им зная имената… Полярната звезда и… Вега… и… Откъде, по дяволите, да зная имената им? Да не съм астроном? Какво става с нас? Какво става със звездите?

— Какво представляват звездите? — попита Дъфи.

Райх я сграбчи грубо.

— Слънца… Кипящи и излъчващи светлина. Хиляди са. Милиарди… светят цяла нощ. Какво ти става, по дяволите? Не разбираш ли? Станала е космическа катастрофа. Звездите са изчезнали!

Дъфи поклати глава. Лицето й изразяваше ужас.

— Не разбирам за какво говориш, Бен. Не разбирам за какво говориш.

Той я блъсна встрани, изтича в банята и се заключи вътре. Докато се къпеше и обличаше набързо, Дъфи блъскаше по вратата и го молеше да се вразуми. Накрая се отказа и след малко я чу, че се обажда в болницата „Кингстън“ и им обяснява нещо с приглушен глас.

— Да видим как ще им обясни за звездите — изръмжа Райх, обзет от нещо средно между гняв и ужас.

Приключи с тоалета си и излезе от банята. Дъфи затвори набързо телефона и се обърна към него.

— Бен — започна тя.

— Чакай ме тук — сопна й се той. — Ей сега ще разбера.

— Какво ще разбереш?

— Какво е станало със звездите! — изкрещя той. — С липсващите, всемогъщи боже, звезди!

Изхвръкна от апартамента и слезе бързо на улицата. Спря се на празния тротоар и отново вдигна поглед. Ето я Луната. Виждаше се и една ярко светеща червена точка… Марс. И още една… Юпитер. Нямаше нищо друго. Освен мрак. Мрак. Мрак. Висеше над главата му — загадъчен, бездънен, ужасяващ. И докато гледаше, му се стори, че го притиска надолу, тягостен, задушаващ, убийствен.

Започна да тича, все още загледан нагоре. Зави край един ъгъл, блъсна се в някаква жена и я събори на земята. Помогна й да стане.

— Грубиян! Простак! — разкрещя се тя, докато се оправяше. После продължи с мазен глас: — Компания ли си търсиш, шефе?

Райх я хвана за ръката. Посочи към небето.

— Виж. Звездите ги няма. Не си ли забелязала? Изчезнали са звездите.

— Кое?

— Звездите. Не виждаш ли? Няма ги.

— Не разбирам за к’во говориш бе, шефе. Хайде. Давай да се повеселим.

Той се измъкна от лапите й и избяга. Надолу по улицата имаше монетен видеофон. Влезе в кабинката и набра „Справки“. Екранът светна и се чу гласът на робота:

— Въпрос?

— Какво е станало със звездите? — попита Райх. — Кога се е случило? Трябва да са го забелязали вече. Какво е обяснението?

Чу се прищракване, пауза, още едно прищракване.