Алфред Бестър - Унищоженият

— Хайде на бас, че няма да можеш.

Тя се обърна, изприпка догоре и на най-горното стъпало зае предишната поза.

— Драги мистър Пауъл, вероятно си мислите, че съм ужасно лекомислена… — Започна величественото си спускане. — Но трябва да промените мнението си за мен. Вече не съм онова дете, което бях вчера. Сега съм много, много по-голяма. Отсега нататък трябва да се отнасяте с мен като със стар човек. — Стъпи на последното стъпало и го погледна въпросително. — Стар човек? Правилно ли се изразих?

— Може би „възрастен“ е за предпочитане, скъпа.

— Знаех си, че има нещо! — Изведнъж се разсмя, бутна го на един стол и се тръсна върху коленете му. Пауъл изохка.

— По-кротко, Барбара. Освен че си по-голяма, си и по-тежка.

— Слушай — каза тя. — Откъде ми хрумна идеята, че си ми баща?

— Че какво лошо има в това?

— Да говорим честно. Наистина честно.

— Готово.

— Ти чувстваш ли се като мой баща? Защото аз не се чувствам като твоя дъщеря.

— О? И като каква се чувстваш?

— Първо аз попитах, така че ти трябва първо да отговориш.

— Чувствата ми към теб са тези на любящ и покорен син.

— Не, бъди сериозен.

— Твърдо съм решил да бъда верният син на всички жени до момента, в който Вулкан заеме законното си място в семейството на планетите.

Лицето й пламна от гняв и тя стана от коленете му.

— Помолих те да бъдеш сериозен, защото имам нужда от съвет. Но щом…

— Извинявай, Барбара. Какво има?

Тя клекна до него и го хвана за ръката.

— Чувствата ми към теб са много объркани.

— В какъв смисъл?

Тя го погледна в очите със смущаващата откровеност на младите.

— Знаеш.

След кратка пауза той кимна с глава.

— Да, зная.

— Ти също си объркан. Зная го.

— Да, Барбара. Така е. Объркан съм.

— Това лошо ли е?

Пауъл се изправи и унило закрачи.

— Не, Барбара, не е лошо. Просто… не му е сега времето.

— Обясни ми го.

— Да ти го обясня… Да, може би трябва. Ами… ето как стоят нещата. Ние двамата сме всъщност четирима души. Има две Барбари и двама Линкълновци.

— Как така?

— Ти беше болна, скъпа. Затова се наложи да те превърнем в дете и да те оставим отново да пораснеш. Ето защо има две Барбари — отвътре е голямата, отвън детето.

— А ти?

— И в мен има двама души, но възрастни. Единият съм аз… Пауъл… Другият е член на Управителния съвет на Съюза на есперите.

— Какво е това?

— Излишно е да ти го обяснявам. Тъкмо тази част от мен ме кара да се чувствам объркан. Един господ знае, но сигурно това е детската част. Не зная.

Тя се замисли, след това бавно изрече:

— Когато не се чувствам твоя дъщеря, коя от двете съм?

— Не зная, Барбара.

— Знаеш. Защо не ми кажеш — Тя се приближи до него и обгърна врата му с ръце… една истинска жена с маниерите на дете. — Ако не е нещо лошо, защо не ми кажеш? Ако те обичам…

— Не става дума за любов.

— Точно за това става дума, нали? Нали? Аз те обичам и ти ме обичаш. Не е ли така?

Чудесно! — помисли си Пауъл отчаяно. — Ами сега? Какво ще правиш? Ще признаеш истината?

Да! — Отговорът дойде от стълбището. Мери слизаше с пътна чанта в ръка. — Признай истината.

Но тя не е еспер!

Забрави го. Тя е жена и те обича. И ти я обичаш. Моля те, Линк, не пропускай този шанс.

Шанс за какво? Да станем любовници, и то ако се измъкна жив от тази мръсна история с Райх? На повече не мога да се надявам. Знаеш, че Съюзът не ни разрешава да се женим за не-еспери.

Тя и на това ще е съгласна. С благодарност ще го приеме. Питай мен. Аз зная.

А ако не оцелея? Тя няма да има нищо… Нищо, освен един полуспомен за една полулюбов.

— Не, Барбара — каза той. — Изобщо не е така.

— Така е — настоя тя. — Така е!

— Не е. Сега говори детето. Детето мисли, че ме обича. Но не и жената.

— Детето ще стане жена.

— И ще забрави всичко за мен.

— Ти ще й припомниш.

— Защо да й припомням, Барбара?

— Защото и ти изпитваш същите чувства към мен. Знам, че е така.

Пауъл се изсмя.

— Ах, дете! Дете! Дете! Какво те кара да мислиш, че те обичам по този начин? Това не е така. И никога не е било.

— Обичаш ме!

— Отвори си очите, Барбара. Погледни ме. Погледни и Мери. Сега си много по-голяма, нали така? Не разбираш ли? Нужно ли е да ти обяснявам очевидното?

За бога, Линк!

Извинявай, Мери. Налага се да те използвам.

Тъкмо се канех да се сбогувам с теб… Може би завинаги… И това ли трябва да изтърпя? Не ми ли стига останалото?