Алфред Бестър - Унищоженият

Шшшш. По-спокойно, мила…

Барбара изгледа Мери, след това Пауъл. Поклати бавно глава.

— Лъжеш.

— Така ли? Я ме погледни! — Сложи ръце на раменете й впи поглед в лицето й. Лъжливото овчарче му се притече на помощ. Изражението му беше добродушно, толерантно, шеговито, снизходително. — Погледни ме, Барбара.

— Не! — извика тя. — Лицето ти лъже. То е… То е омразно! Аз… — Избухна в сълзи и хълцайки, каза: — Махай се. Махай се, ти казвам!

— Ние тръгваме, Барбара — обади се Мери. Приближи се до момичето, хвана го за ръката и го поведе към вратата.

Кабината ми чака отпред, Мери.

И аз чакам, Линк. Теб. Винаги. И Чървил, и Аткинс, и Джордан, и… и… и… и… и… и… и… и…

Зная, зная. Обичам ви всички. Целувки. БЛАГОПОЖЕЛАНИЯ…

Образ на четирилистна детелина, заешко краче, подкови…

Циничен отговор, визиращ Пауъл като покрито с диаманти чудовище.

Приглушен кикот.

Сбогуване.

Пауъл застана на прага и свирукайки си някаква усукана, тъжна мелодия, проследи как реактивната кабина се издигна в стоманеносиньото небе и се насочи на север към болницата „Кингстън“. Чувстваше се ужасно изморен. И малко горд от себе си за направената жертва. И дълбоко засрамен от това, че се чувстваше горд. Но очевидно беше много тъжен. Дали да не глътне малко калиев ниакат и да се възнесе на седмото небе? Но каква полза, по дяволите? Каква полза, когато в целия този огромен, скапан, седемнайсет и половина милионен град нямаше ни една сродна душа? Каква полза…

Усети първия импулс. Тъничка струйка латентна енергия. Почувствува го ясно и погледна часовника си. Десет и двайсет. Толкова скоро? Толкова бързо? Добре. Време беше да се приготви.

Влезе в къщата и се качи бързо в спалнята си. Импулсите заприиждаха един след друг… като трополенето на първите дъждовни капки преди буря. Психиката му започна да тупти и вибрира, когато улови и попи тези малки ручейчета от латентна енергия. Преоблече се и си сложи здрави и удобни дрехи, и…

И какво? Първите капки се превърнаха в ситен дъжд, който се сипеше върху него и изпълваше съзнанието му с трескава възбуда… с разтърсващи емоционални проблясъци… с… Да, хранителни капсули. Трябва да го запомни. Хранителни. Хранителни. Хранителни! Слезе на бегом по стълбите и отиде в кухнята. Намери пластмасовия флакон, отвори го и изгълта дузина капсули.

Сега енергията прииждаше на талази. От всеки еспер в града тръгваше по едно ручейче латентна сила и те се сливаха и прерастваха в поток, река, бушуващо море от Групова трансфузия на енергия, насочена към Пауъл, изпращана към Пауъл. Той отмахна всички прегради и я пое цялата. Нервната му система суперхетеродинира и запищя, и една турбина в мозъка му започна да се върти все по-бързо с непоносим, усилващ се вой.

Напусна къщата и се залута из улиците — сляп, глух, безчувствен, погълнат от кипящата маса латентна енергия… подобно на кораб, попаднал в центъра на тайфун, чиито платна се мъчат да обуздаят хаотичните пориви на вятъра и да ги превърнат в попътен бриз, който да го изведе в безопасност… По същия начин Пауъл се мъчеше да обземе този страхотен порой, да съхрани тази латентна енергия, да я овладее и насочи към Унищожението на Райх, преди да е станало прекалено късно, прекалено късно, прекалено късно, прекалено късно, прекалено късно…

ЛИКВИДИРАЙ ЛАБИРИНТА.

УНИЩОЖИ БЕЗИЗХОДИЦАТА.

ЗАЛИЧИ ЗАГАДКАТА. (Х2 Ж Y3 д! Пространство/д! Време)

АНУЛИРАЙ.

(ДЕЙСТВИЯ, ИЗРАЗИ, КОЕФИЦИЕНТИ, ДРОБИ, СТЕПЕНИ, СТЕПЕННИ ПОКАЗАТЕЛИ, КОРЕНИ, ТЪЖДЕСТВА, УРАВНЕНИЯ, ПРОГРЕСИИ, ВАРИАЦИИ, ПЕРМУТАЦИИ, ДЕТЕРМИНАНТИ, ОТГОВОРИ)

ПРЕМАХНИ.

(ЕЛЕКТРОН, ПРОТОН, НЕУТРОН, МЕЗОН И ФОТОН)

ЗАЧЕРКНИ.

(КЕЙЛИ, ХЕНСЪН, ЛИЛИЕНТАЛ, ЧАНЮТ, ЛАНГЛИ, РАЙТ, ТЪРНБУЛ И САНДЪРСЪН)

ИЗХВЪРЛИ.

(МЪГЛЯВИНИ, СЪЗВЕЗДИЯ, СИСТЕМИ, ДВОЙНИ ЗВЕЗДИ, ГИГАНТИ И БЕЛИ ДЖУДЖЕТА)

ОТСТРАНИ.

(РИБИ, ЗЕМНОВОДНИ, ПТИЦИ, БОЗАЙНИЦИ И ЧОВЕК)

ЛИКВИДИРАЙ.

УНИЩОЖИ.

ЗАЛИЧИ.

АНУЛИРАЙ. ЗАЛИЧИ ВСИЧКИ УРАВНЕНИЯ.

БЕЗКРАЙНОСТ Е РАВНО НА НУЛА.

НЯМА…

— …какво няма? — извика Райх. — Какво няма? — Направи отчаяно усилие да се изправи, като се мъчеше да преодолее завивките и задържащите го ръце. — Какво няма?

— Няма повече кошмари — каза Дъфи Уиганд.

— Кой е там?

— Аз съм, Дъфи…

Райх отвори очи. Намираше се в някаква стилна спалня, в стилно легло със старовремски чаршафи и одеяла. Дъфи Уиганд, издокарана и свежа, беше сложила ръцете си на раменете му. Тя пак се опита да го бутне назад върху възглавниците.