Алфред Бестър - Унищоженият

През рамото й Райх хвърли бърз поглед към Тейт. Тейт поклати глава успокоително.

— Ела да те запозная с всички, които са всичко — каза Мария, като го хвана под ръка. — По-късно ще бъдем заедно цяла вечност.

Светлините в кръстовидните сводове пад главите им отново се смениха и засияха с по-светли тонове на спектъра. Костюмите също смениха цветовете си. Кожата, която досега бе озарена в седефенорозово, заизлъчва някаква зловеща луминесцентност.

От лявата му страна Тейт подаде предварително уговорения сигнал: Внимание! Внимание! Опасност!

Че настава страх и ужас, и задава се раздор. Та-та-та-там. Че настава страх и ужас, и задава се раздор…

Мария му представяше друг женчо, преливащ от възторг, с късо подстригана коса, тъмнорозова блуза и синьозелена пола-панталон.

— Лари Ферар, Бен. Другият ми секретар по светските въпроси. Лари умира от желание да се запознае с теб.

Четири, сър; три, сър…

— Мистър Райх! Да знаете как се вълнувам! Нямам думи!

Две, сър. Едно!

Младежът регистрира усмивката на Райх и продължи нататък. Тейт, който го следваше плътно по време на обиколката, му кимна успокоително. Светлините отгоре пак се смениха. Някои части от облеклото на гостите сякаш се стопиха. Райх, който не бе възприел модата да се поставят ултравиолетови прозорци в дрехите, стоеше спокойно в непрозрачния си костюм и презрително наблюдаваше трескавите, шарещи погледи около себе си, търсещи, преценяващи, сравняващи, жадуващи.

Тейт сигнализира: Внимание! Внимание! Опасност!

Дай зор с този тензор…

До рамото на Мария се появи един секретар.

— Мадам — зафъфли той, — малка неприятност.

— Какво има?

— Младият Чървил. Гейлън Чървил.

Лицето на Тейт се сви.

— Какво по-точно? — Очите на Мария ровеха из тълпата.

— Вляво от фонтана. Неканен гост, мадам. Надзърнах в него. Няма покана. Студент е. Хванал се е на бас, че може да се вмъкне, без да го хванат. Възнамерява да открадне един ваш портрет за доказателство.

— Мой портрет! — каза Мария, загледала се през прозорчетата в дрехите на младия Чървил. — Какво мисли за мен?

— Откровено казано, мадам, изключително трудно е да се проникне в него. Смятам, че би желал да ви открадне нещо повече от портрета.

— О, наистина ли? — изкикоти се Мария доволно.

— Наистина, мадам. Да го изхвърлим ли?

— Не! — Мария хвърли още един поглед на мускулестия млад мъж и после се обърна. — Ще получи своето доказателство.

— И то без да го краде — каза Райх.

— Ревнивец! Ревнивец! — изкряка тя. — Хайде на вечеря!

В отговор на настойчивия сигнал на Тейт Райх моментално се дръпна встрани.

— Райх, трябва да се откажеш.

— Какво, по дяволите…?

— Младият Чървил.

— И какво от това?

— Той е II степен.

— Дявол да го вземе!

— Той е дете-чудо, генийче… Видях го у Пауъл миналата неделя. Мария Бомонт никога не кани надзъртачи в дома си. Дори и аз влязох с твоята покана. Разчитах на това.

— И точно този ли хлапак надзъртач намери начин да се промъкне. Дявол да го вземе!

— Откажи се, Райх.

— Може и да успея да се държа настрана от него.

— Райх, аз мога да неутрализирам двамата секретари. Те са само III степен. Но не мога да гарантирам, че ще се справя и с тях, и с някой II степен… макар и само хлапак. Млад е и може би е прекалено нервен за едно истинско надзъртало. Но нищо не мога да ти обещая.

— Няма да се откажа — изръмжа Райх. — Никога вече няма да ми се открие такъв шанс. И да не беше така, пак нямаше да се откажа. Вече усещам миризмата на Д’Кортни в ноздрите си. Аз…

— Райх, ти никога…

— Не ме убеждавай. Каквото съм решил, ще го направя. — Райх насочи свъсения си поглед право в уплашеното лице на Тейт. — Зная, че търсиш начин да се измъкнеш. Но няма да успееш. И двамата сме си сложили главата в торбата и сме заедно докрай — до Унищожението.

Постепенно изкривените черти на лицето му застинаха в усмивка, той отиде и седна до домакинята на една кушетка край трапезата. Все още беше на мода при подобни събирания двойките да си поднасят храна, но този заимстван от Изтока жест на великодушие и внимание се бе изродил в еротична игра. Хапките храна се доставяха от допрени до езика пръсти, а често се предлагаха и с устни. Виното се вкусваше уста в уста, а сладкишите се подаваха още по-интимно.

Изгарящ от нетърпение, Райх изтърпя всичко това в очакване на съдбоносната дума на Тейт. Една от задачите пред разузнаването на Тейт беше да открие скривалището на Д’Кортни в къщата. Наблюдаваше как дребният надзъртач обхожда хранещите се гости и наднича, проучва, рови, докато накрая се завърна, поклащайки отрицателно глава, и кимна към Мария Бомонт. Очевидно Мария беше единственият източник на информация, но в момента чувствеността й бе прекалено силно възбудена и трудно можеше да се надзърне в нея. Това беше поредният от сякаш безкрайния низ от кризисни ситуации, с които инстинктът му на убиец трябваше да се справи. Райх се изправи и тръгна към фонтана. Тейт му пресече пътя.