Алфред Бестър - Унищоженият

— Какво ще обичате?

— Здравей, Джери.

Без да вдигна очи, Чърч протегна ръка през тезгяха. Райх понечи да я стисне. Онзи я дръпна назад.

— Не — каза Чърч с нещо средно между ръмжене и истеричен смях. — Благодаря, но това не. Просто ми дайте онова, което искате да заложите.

Това беше жалък капан, заложен от надзъртача, и той взе че попадна в него. Нищо.

— Нямам нищо за залагане, Джери.

— Толкова беден? Колко ниско падат великите. Но това се очакваше, нали? Ние всички падаме. Ние всички падаме. — Чърч го изгледа косо, като се опитваше да надзърне в него. Нека пробва. Че настава страх и ужас, и задава се раздор. Нека проникне през тази идиотска мелодия, която гърми в главата му.

— Всички падаме — каза Чърч. — Всички.

— Сигурно, Джери. Аз още не съм. Имах късмет.

— Но аз нямах — ухили се надзъртачът. — Срещнах вас.

— Джери — каза Райх търпеливо, — аз не съм твоят лош късмет. Твоят собствен късмет те провали. Не…

— Проклето гадно копеле — каза Чърч с ужасяващо мек глас. — Проклет кръвопиец. Дано се скапеш, преди да пукнеш. Махай се оттук. Не искам да имам нищо общо с теб. Нищо! Ясно?

— Дори и с парите ми? — Райх измъкна от джоба си десет лъскави златни монети и ги постави върху тезгяха. Това беше хитър ход. За разлика от кредита разменните монети на простолюдието бяха златни. Че настава страх и ужас и задава се раздор…

— Най-малко с парите ти. Сърцето ти искам да изтръгна. Кръвта ти искам да се плиска по земята. Червеи да изпият очите ти, докато си жив. Но парите ти не искам.

— Тогава какво искаш, Джери?

— Казах ти! — кресна надзъртачът. — Казах ти! Проклето мръсно…

— Какво искаш, Джери? — повтори Райх студено, като впи поглед в смачкания мъж. Че настава страх и ужас, и задава се раздор. Все още можеше да контролира Чърч. Нямаше значение, че Чърч е II степен. Контролът не се свеждаше само до способността да надзърташ. Преди всичко беше въпрос на характер. Осем, сър; седем, сър; шест, сър; пет, сър… Винаги беше успявал… Винаги щеше да може да контролира Чърч.

— Какво искаш? — попита Чърч троснато.

Райх се ухили.

— Ти си надзъртачът. Ти ми кажи.

— Не зная — измърмори Чърч след кратка пауза. — Не мога да го прочета. Някаква лудешка музика обърква всичко…

— Тогава аз ще ти кажа. Искам пистолет.

— Какво?

— Пис-то-лет. Пистолет. Древно оръжие. Изстрелва парчета метал чрез експлозия.

— Нямам такова нещо.

— Имаш, Джери, имаш. Кено Куизард ми го каза преди известно време. Видял го е. Стоманен и сглобяем. Много интересно нещо.

— За какво ти е?

— Надзърни и сам виж. Нямам какво да крия. Цялата работа е съвсем невинна.

Чърч сбърчи чело от усилие, но скоро вдигна ръце с отвращение.

— Не си струва труда — промърмори той и изчезна някъде в сенките.

В далечината се чу шум от затваряща се метална каса. Чърч се завърна с един малък, компактен предмет от оксидирана стомана и го постави на тезгяха до парите. Натисна едно копче и безформеното парче метал се превърна в стоманен бокс, револвер и малка кама. Беше пистолет-нож от XX век… идеалното оръжие за убийство.

— Какво ще правиш с него? — отново попита Чърч.

— Надяваш се, че е нещо, с което после можеш да ме шантажираш, нали? — Райх се усмихна. — Съжалявам. За подарък е.

— Опасен подарък. — Отлъченият надзъртач му хвърли онзи кос поглед, в който личеше и злъч, и смях. — Значи някой друг ще се погуби?

— Нищо подобно, Джери. Подарък е за един приятел. Доктор Огъстъс Тейт.

— Тейт ли? — Чърч ококори очи.

— Познаваш ли го? Колекционира стари неща.

— Познавам го. Познавам го — Чърч се захили астматично. — Но започвам да го опознавам по-добре. И започвам да го съжалявам. — Спря да се смее и впи изпитателен поглед в Райх. — Разбира се. Това ще бъде чудесен подарък за Гюс. Идеалният подарък за Гюс. Защото е зареден.

— О? Зареден ли е?

— Ами да. Зареден е. С пет красиви патрона — Чърч отново се изкикоти. — Подаръче за Гюс. — Докосна някакво лостче и от едната страна на револвера изскочи барабанът, в който се виждаха пет гнезда, заредени с месингови патрони. Вдигна поглед от патроните и се взря в Райх. — Пет змийски зъба за Тейт.

— Казах ти, че това е един невинен подарък — заяви Райх с твърд глас. — Трябва да ги извадим тези зъби.

Чърч го зяпна учудено, след това изприпка до другия край на тезгяха и се върна с два малки инструмента. Изтръгна бързо куршумите от петте патрона, постави безобидните гилзи обратно в гнездата им, прибра барабана и сложи пистолета до парите.