Алфред Бестър - Унищоженият

Дъфи кимаше с глава и бързо си записваше.

— И нека да е приятна за слушане. Ще се наложи да я чувам от бог знае колко души, като си я подсвирват и тананикат.

— Мръсник! Всички мои мелодии са приятни за слушане.

— Веднъж.

— Това увеличава хонорара с хилядарка.

Райх се засмя.

— Като става дума за монотонност… — продължи той спокойно.

— Не е вярно!

— Коя е най-натрапчивата мелодия, която си написала?

— Натрапчива?

— Знаеш какво искам да кажа. Като онези рекламни парчета, които не можеш да си избиеш от главата.

— А, Пепситата. Ние така ги наричаме.

— Защо?

— Знам ли. Предполага се, че първата е била написана преди много векове от някакъв тип на име Пепси. Но аз не го вярвам. Веднъж написах една… — Дъфи потрепера при спомена. — Като се сетя, и сега ме хваща яд. С гаранция да те преследва един месец. Мен ме държа година.

— Посмали малко.

— Честна дума, мистър Райх. Казваше се „Дай зор с този тензор“. Написах я за онази пиеса с лудия математик, дето претърпя пълен провал… Поискаха да е нещо безобразно и точно това получиха. Публиката така побесня, че се наложи да я изхвърлят. Загубих цяло състояние.

— Искам да я чуя.

— Не ви мразя чак толкова.

— Хайде, Дъфи. Наистина съм любопитен.

— Ще съжалявате.

— Не ти вярвам.

— Е, добре, прасе такова — каза тя и придърпа синтезатора към себе си. — Тъкмо ще си отмъстя за онази бъзлива целувка.

Пръстите и дланите й се плъзнаха изящно по клавишите. Една съвършено монотонна мелодия изпълни стаята с мъчителната си, незабравима баналност. Това бе квинтесенцията на всички мелодични клишета, които Райх бе чувал в живота си. Независимо каква мелодия се опитваш да си припомниш, тя неизбежно те извежда на до болка познатата пътека към „Дай зор с този тензор.“ След това Дъфи запя:

— Мили боже! — извика Райх.

— Използвала съм някои страхотни трикове в тази мелодия — каза Дъфи, като продължаваше да свири. — Обърнахте ли внимание на такта след „едно“? Всъщност това е такт 1/2. После има още един такт след „раздор“. Това превръща финала на песента отново в такт 1/2 и човек не може да се спре — ритъмът те принуждава да се въртиш в един затворен кръг. Ето така: „Че настава страх и ужас, и задава се раздор. Та-та-та-там. Че настава страх и ужас, и задава се раздор. Та-та-та-там. Че наста…“

— Ах ти, малка дяволице! — Райх скочи на крака, като запуши с длани ушите си. — Аз съм прокълнат. Колко време ще продължат мъките ми?

— Не повече от месец.

— „Че настава страх и ужас, и зада…“ Но това е гавра! Има ли спасение от това?

— Разбира се — каза Дъфи. — Много лесно. Просто се погаврете с мен. — Тя се притисна в него и го дари с гореща, младежка целувка. — Простак — изръмжа тя. — Мръсник. Галфон. Мухльо. Кога най-сетне ще ме вкарате в грях и ще ме озлочестите? Голям умник, няма що. Или може би не сте чак толкова умен, колкото си мисля?

— Дори по-умен — каза той и си тръгна. Както очакваше, песента се залости здраво в съзнанието му и докато излезе на улицата, непрекъснато си я повтаряше. Дай зор с този тензор. Дай зор с този тензор. Че настава страх и ужас, и задава се раздор. Та-та-та-там! Идеална бариера пред мислите на човек, който не е еспер. Нямаше такъв надзъртач, който да съумее да я заобиколи. Че настава страх и ужас, и задава се раздор.

— Много по-умен — промърмори Райх и спря една реактивна кабина, която го остави пред заложната къща на Джери Чърч в западната част на града.

Че настава страх и ужас, и задава се раздор.

Въпреки всички останали претенции, оказионната търговия си остава най-старата професия. Заемането на пари срещу заложени вещи е най-древният поминък на човека. Той е започнал в дълбока древност и ще продължи в необозримото бъдеще, непроменен като самата заложна къща. Достатъчно е да влезеш в сутеренния магазин на Джери Чърч, отрупан с най-различни оцелели от времето вехтории, и се озоваваш в същински музей на вечността. И дори самият Чърч, съсухрен, примижващ, с почерняло и белязано от подмолните удари на страданието лице, въплътяваше образа на всевечния лихвар.

Чърч се измъкна от сянката и застана лице в лице с Райх, огрян от слънчевия лъч, който падаше косо върху тезгяха.

Дори не трепна. Нито пък показа с нещо, че го е познал. Мина бързо край човека, който от десет години беше негов смъртен враг, настани се зад тезгяха и каза: