Алфред Бестър - Унищоженият

— Няма вече страшно — каза той бодро. — Нищо страшно за добрия малък Гюс.

Погледна към Райх очаквателно. Райх протегна и двете си ръце. С едната бутна парите към Чърч. С другата придърпа пистолета към себе си. В същия миг Чърч отново се промени. Лудешко-веселото му настроение го напусна. Сграбчи китките на Райх с железни пръсти и се надвеси над тезгяха, целият изгарящ от напрежение.

— Не, Бен — каза той, като за пръв път използва името му. — Това не е цената. Ти я знаеш. Въпреки тази идиотска песен в главата ти аз зная, че ти я знаеш.

— Добре, Джери — каза Райх спокойно, без да пуска пистолета. — Каква е цената? Колко искаш?

— Искам да ми се възстанови членството — заяви надзъртачът. — Искам да се върна в Съюза. Искам отново да съм жив. Това е цената.

— Какво мога да направя аз? Не съм надзъртач. Не съм дори член на Съюза.

— Ти не си безсилен, Бен. Все ще намериш начин. Би могъл да повлияеш на Съюза. Би могъл да направиш тъй, че отново да ме приемат.

— Изключено.

— Можеш да дадеш подкуп, да шантажираш, да заплашваш… да възхваляваш, заслепяваш, очароваш. Можеш да го направиш, Бен. Можеш да го направиш заради мен. Навремето аз ти помогнах.

— За онази услуга ти платих скъпо и прескъпо.

— Ами аз? — извика надзъртачът. — Аз какво платих? Аз платих с живота си!

— Плати с глупостта си.

— За бога, Бен, помогни ми. Помогни ми или ме убий. Аз и така съм мъртъв. Просто не ми стига смелост да се самоубия.

След кратка пауза Райх безмилостно отсече:

— Струва ми се, че най-доброто разрешение за теб, Джери, е да се самоубиеш.

Надзъртачът се дръпна назад като ужилен. В изтерзаното му лице очите изглеждаха изцъклени.

Съвсем преднамерено Чърч се изплю върху парите и след това отправи парещ от омраза поглед към Райх.

— Стоката е безплатна — каза той, обърна се и изчезна в сенките на магазина.

Преди да бъде разрушена по причини, останали неизяснени поради обърканите събития в края на двайсети век, гара Пенсилвания в Ню Йорк е била — без милионите пътници да подозират това — свързочен пункт във времето. Интериорът на грамадната сграда представлявал копие на величествените Бани на Каракала в древния Рим. Подобно на огромната градска резиденция на мадам Мария Бомонт, известна на хилядите си интимни неприятели като Златната мърша.

Докато Бен Райх, придружен от доктор Тейт и с оръжието на смъртта в джоба си, се плъзгаше плавно надолу по източната рампа, сетивата възприемаха обстановката в неравен, отсечен ритъм. Гъмжилото от гости на долния етаж… Великолепието от униформи, рокли, от фосфоресцираща плът, пастелната светлина, която струеше от качените високо прожектори… Дай зор с този тензор…

Шумът от гласове, музика, обявени високо имена на гости, отекващи думи… Че настава страх и ужас, и задава… Удивителната смесица на аромати на плът и парфюм, ястия и вино, на показна позлата… Че настава страх и ужас…

Златните труфила на смъртта… На нещо, което от седемдесет години е претърпявало неуспех… Едно забравено изкуство… Забравено като флеботомията, хирургията, алхимията… Аз отново ще върна смъртта. Не прибързаното, безразсъдно убийство на психопата, кавгаджията… а нормалното, обмислено, планирано, хладнокръвно…

— За бога, човече! — изсъска Тейт. — Внимавай! От километър ти личи какво си мислиш.

Осем, сър; седем, сър…

— Така е по-добре. Към нас идва един от секретарите надзъртачи. Слухти за неканени гости. Продължавай да пееш.

Млад мъж, слаб, с гъвкава походка, преливащ от възторг, с късо подстригана златиста коса, виолетова блуза и сребриста пола-панталон:

— Доктор Тейт! Мистър Райх! Нямам думи. Наистина. И думица не мога да обеля. Влезте! Влезте!

Шест, сър; пет, сър…

Мария Бомонт си пробиваше път сред тълпата с ръце устремени напред, с очи устремени напред, с гола гръд устремена напред… С помощта на пневматичната хирургия тялото й бе придобило формите на прекалено пищна индийска красавица с издути хълбоци, издути прасци и издути златисти гърди. Според Райх тя приличаше на боядисана фигура, поставена на носа на порнографски кораб… всеизвестната Златна мърша.

— Бен, скъпи мой! — Прегърна го с пневматична страст и успя да пъхне ръката му между гърдите си. — Ах, колко прелестно!

— Ах, колко синтетично, Мария — прошепна той в ухото й.

— Намери ли онзи изгубен милион?

— Тъкмо сложих ръка върху него, мила.

— Внимавай, сладострастнико. Тази божествена вечер всяко звукче се записва.