Алфред Бестър - Унищоженият

— Мили, мили, мили мои! — провикна се тя. — Тази вечер много, много ще се веселим, И сами ще се погрижим да ни е забавно.

Гостите недоволно зашумяха и един пиянски глас извика:

— Но аз съм само един от туристите!

Сред избухналия смях Мария каза:

— Не бързайте да се разочаровате, любими мои. Ще играем на една чаровна стара игра. И ще я играем на тъмно.

Гостите нададоха радостни възгласи, когато светлините отгоре започнаха да избледняват и гаснат. Подиумът още сияеше и на тази светлина се видя как Мария измъкна някакво оръфано томче. Подаръкът на Райх.

Че настава…

Мария обръщаше бавно страниците, като се взираше в непривичните печатни букви.

Страх и ужас…

— Тази игра — извика Мария — се нарича „Сардина“. Не е ли просто прелестно?

Налапа стръвта. Хвана се на въдицата. След три минути ще бъда невидим.

Райх опипа джобовете си. Пистолета. Капсулата с йонизатора. Че настава страх и ужас, и задава се раздор.

— Избира се един от участниците — започна да чете Мария, — който да започне играта. Това ще съм аз. Изгасват се всички лампи и той се скрива някъде в къщата. — Докато Мария разчитате с мъка описанието, огромната зала потъна в непрогледна тъмнина, като изключим самотния розов лъч, който падаше върху подиума. — Последователно всички участници, след като намерят сардините, се присъединяват към тях, а последният — той е губещият — остава да броди сам из тъмната къща. — Мария затвори книгата. — И така, мили мои, на нас всички ще ни е жал за губещия, защото ще изтраем тази забавна стара игра но един нов, шармантен начин.

И докато и последната светлина на подиума бавно гаснеше, Мария съблече роклята си и откри удивителното си голо тяло — истинско чудо на пневматичната хирургия.

— Ето така ще играем на „Сардина“! — извика тя.

Последната светлина премигна и изчезна. Залата избухна в ликуващ смях и аплодисменти, последвани от многогласното шумолене на търкащи се о кожа дрехи. От време на време се чуваше шум на съдрано, след това приглушени възгласи и пак смях.

Най-сетне Райх беше невидим. Разполагаше с половин час, за да се промъкне на горния етаж, да открие и убие Д’Кортни, и отново да се върне при играещите. Тейт щеше да се погрижи двамата секретари надзъртачи да не му се изпречат на пътя. Успехът му беше гарантиран. Всичко беше предвидил, с изключение на онзи младок Чървил. Но този риск трябваше да поеме.

Прекоси залата и попадна сред някакви тела при западната арка. След това мина през концертната зала, зави надясно и потърси пипнешком стълбището.

На дъното на стълбището бе принуден да се покатери през истинска бариера от тела, които като с пипала на октопод се опитаха да го притеглят към себе си. Изкачи стълбището — седемнайсет безкрайни стъпала, и тръгна слепешката по покрития проход, който представляваше тапициран с велур тунел. Изведнъж една жена го сграбчи и притисна към себе си.

— Здравей, Сардинке — прошепна тя в ухото му. След това голата й кожа усети дрехите му. — Ауууу! — възкликна тя, когато се докосна до твърдите очертания на пистолета във вътрешния му джоб. — Какво е това? — Той я плесна през ръцете. — Дай по-живо, Сардинке! — изкикоти се тя. — Излез от консервата.

Измъкна се от нея и си удари носа в задънения край на тунела. Зави надясно, отвори една врата и се озова в сводеста галерия, дълга повече от петнайсет метра. И тук лампите бяха изгасени, но луминесцентните картини, огрени от ултравиолетови прожектори, изпълваха галерията със зловеща светлина. Нямаше никой в нея.

Между разярената Лукреция и цяла орда сабинянки се виждаше вградена в стената врата от полиран бронз. Райх извади от задния си джоб йонизатора на родопсина и се опита да закрепи малкото медно кубче между нокътя на палеца и показалеца си. Ръцете му силно се тресяха. Кипеше от ярост и омраза и жаждата за кръв рисуваше във въображението му картина след картина на гърчещия се в мъки Д’Кортни.

— Бог ми е свидетел — извика той, — че той би постъпил по същия начин с мен. Аз се боря за оцеляването си. — Започна да се моли и с фанатично суеверие повтаряше молитвите си трикратно и деветократно. — Не ме изоставяй, господи. И днес, и утре, и вчера. Не ме изоставяй! Не ме изоставяй! Не ме изоставяй!

Пръстите му спряха да треперят. Закрепи капсулата с йонизатора, после отвори рязко бронзовата врата, зад която се виждаха деветте стъпала, водещи до преддверието. Райх чукна с палец медното кубче, сякаш се опитваше да запрати монета към луната. Когато капсулата полетя към преддверието, Райх извърна очи. Тя избухна със студено-морав блясък. Райх скочи нагоре по стъпалата като тигър. Взривът бе заварил двамата телохранители седнали на пейката. Лицата им бяха отпуснати, зрението им бе парализирано, чувството за време — изчезнало.