Алфред Бестър - Унищоженият

— Какво си намислил, Райх?

— Не е ли ясно? Трябва да й избия от главата онзи хлапак Чървил.

— Как?

— Да не би да има десет начина?

— За бога, Райх, не се доближавай до момчето.

— Махай се от пътя ми! — Райх излъчваше такова ожесточение и решителност, че надзъртачът се отдръпна. Подаде уплашено сигнала за опасност и Райх се помъчи да се овладее. — Зная, че рискувам, но шансовете ми не са съвсем малки, както си мислиш. Първо, още е млад и зелен. Второ, влязъл е без покана и е уплашен. И трето, не вярвам да е пуснал в действие цялата си сила, иначе нямаше да позволи на онзи педи, секретаря, да надзърне в него толкова лесно.

— Умееш ли да контролираш съзнанието си? Можеш ли да мислиш за две неща едновременно?

— Онази песен ми е все в главата, а и толкова проблеми имам, че да мисля само за две неща ще е направо удоволствие. А сега се махай от пътя ми и се опитай да надзърнеш в Мария Бомонт.

Чървил се хранеше сам до фонтана, като правеше неуспешни опити да не се чувства натрапник.

— Пип — каза Райх.

— Поп — каза Чървил.

— Бим — каза Райх.

— Бам — каза Чървил.

Веднъж установил непринудения тон според изискванията на последната мода, Райх седна до момчето я каза:

— Аз съм Бен Райх.

— Гейл Чървил. Искам да кажа… Гейлън. Аз… — Момчето видимо бе впечатлено от името на Райх. Че настава страх и ужас, и задава се…

— Ах, тази проклета песен — промърмори Райх. — Онзи ден я чух и още не мога да си я избия от главата. Мария знае, че сте от неканените, Чървил.

— О, не!

Райх кимна потвърдително. Че настава…

— Да бягам ли?

— Преди да сте откраднали портрета?

— И за това ли знаете? Сигурно има надзъртач в къщата.

— Двама. Секретарите й по светските въпроси. Работата им е да откриват хора като вас.

— А какво да правя с портрета, мистър Райх? Не ми се губят петдесет кредита. Предполагам, знаете какво значи да се обзаложиш. Вие сте комар… искам да кажа финансист.

— Добре че не съм надзъртач. Няма нищо. Не се обиждам. Виждате ли онази арка? Като стигнете до нея, завийте надясно. Ще намерите един кабинет. Стените му са покрити с портрети на Мария, всички инкрустирали със синтетични камъни. Вземете си който искате. Тя изобщо няма да забележи липсата.

Момчето скочи на крака, разсипвайки храната.

— Благодаря, мистър Райх. Някой ден ще ви върна услугата.

— Как?

— Ще се изненадате. Всъщност аз съм… — Момчето се усети и изчерви. — Ще видите, мистър Райх. Пак ви благодаря. — И започна да се промъква през залата към кабинета.

Четири, сър; три, сър; две, сър; едно!

Райх се върна при домакинята.

— Ах ти, мръсен коцкар! — каза тя. — На коя си поднасял хапки? Очите й ще издера.

— На младия Чървил — отговори той. — Попита ме къде държиш портретите си.

— Бен! Да не би да си му казал!

— Разбира се — ухили се Райх. — Тъкмо тръгна натам. После ще си ходи. Знаеш, че ревнувам.

Тя скочи от кушетката и се понесе към кабинета.

— Бам — каза си Райх.

До единайсет часа ритуалът на хранене до такава степен възбуди страстите на компанията, че само тъмнината и усамотението можеха да ги уталожат. Досега Мария Бомонт никога не бе разочаровала гостите си и Райх се надяваше, че и тази вечер няма да ги разочарова. Трябваше да предложи да играят на „Сардина“. И съвсем се увери, когато Тейт се завърна от кабинета с кратки указания къде се намира скритият Д’Кортни.

— Не ми е ясно как не са те разкрили още — прошепна Тейт. — Излъчваш кръвожадност по всички вълни на телепатичния канал. Тук е. Сам. Без прислуга. Само двама телохранители, наети от Мария. Аткинс бе прав. Той е много болен…

— Остави това. Аз ще го излекувам. Къде е?

— Минаваш през западната арка. Завиваш надясно.

Нагоре по стълбите, минаваш по покрития мост в завиваш надясно. Картинната галерия. Вратата между „Похищението на Лукреция“ и „Похищението на сабинянките“…

— Съвсем в стила й.

— Отварящ вратата. Качваш няколко стъпала до едно преддверие. Двамата телохранители са в преддверието. Оттатък е старият апартамент за младоженци, построен от дядо й. Д’Кортни се намира вътре.

— Ей богу, този апартамент пак ще влезе в употреба. Ще го оженя за смъртта. И ще се измъкна, малки ми Гюс. Хич не си мисли, че няма.

Златната мърша започна да прави опити да въдвори тишина. Зачервена и лъснала от пот, Мария бе застанала на осветения в розово подиум между двата фонтана и пляскаше с ръце, за да й обърнат внимание. Влажните й длани се удряха една в друга, а ехото тътнеше в ушите на Райх: Смърт. Смърт. Смърт.