Алфред Бестър - Унищоженият

Ако някой влезеше и откриеше телохранителите, преди да е приключил, пътят към Унищожението му бе открит. Ако телохранителите се окопитеха, преди да е приключил, пътят към Унищожението му бе открит. Каквото и да се случеше, бе поел риска за Унищожението. Като остави зад гърба си и последните остатъци от разум. Райх отвори украсената със скъпоценни камъни врата и влезе в апартамента за младоженци.

Райх се озова в една сферична стая, обзаведена да изглежда като сърцевината на гигантска орхидея. Стените представляваха извити венчелистчета на орхидея, подът — златистата чашка на цвета. Столовете, масите и кушетките бяха светловиолетови и златисти като орхидея. Но стаята бе запусната. Венчелистчетата бяха повяхнали и се лющеха, настланият със златисти плочки под беше много стар, а мозайката напукана. На леглото лежеше възрастен мъж, посърнал и спаружен като изтръгнат бурен. Беше Д’Кортни, проснат като мъртвец.

Райх затръшна ядно вратата.

— Да не си умрял вече, мръснико! — избухна той. — Не може да си умрял!

Повяхналият мъж се сепна и отвори очи, след това се изправи с мъка от леглото. На лицето му се появи усмивка.

— Още си жив! — тържествуващо извика Райх.

Д’Кортни пристъпи към Райх, усмихнат, с ръце протегнати напред, сякаш посрещаше блудния си син. Отново разтревожен. Райх изръмжа:

— Да не си глух?

Старецът поклати глава.

— Значи говориш английски! — изрева Райх. — Чуваш ме. Разбираш какво ти говоря. Аз съм Райх. Бен Райх от „Монарх“.

Д’Кортни кимна, като продължаваше да се усмихва. Устните му се движеха, без да издават звук. В очите му изненадващо заблестяха сълзи.

— Какво ти става, по дяволите? Аз съм Бен Райх. Бен Райх! Позна ли ме? Отговори ми!

Д’Кортни поклати глава и посочи гърлото си. Устните му отново се раздвижиха. Дочуха се хрипливи звуци, а след това и думи, едва доловими думи, ефирни като прашен.

— Бен… Скъпи Бен… Толкова отдавна чакам. Сега… Не мога да говоря. Гърлото ми… Не мога да говоря.

Отново се опита да го прегърне.

— Уффф! Не ме докосвай, идиот ненормален — наежен. Райх направи един кръг около Д’Кортни, като див звяр, настръхнал, с бушуваща в кръвта му стръв да убива.

От устата на Д’Кортни се отрониха думите:

— Скъпи Бен…

— Ти знаеш защо съм тук. Какво се опитваш да постигнеш? В любов ли ми се обясняваш? — Райх се изсмя. — Я го виж ти, хитрия му дърт сводник. Иска ти се да омекна, че да ме схрускаш, нали? — Замахна с ръка. От плесницата старецът залитна назад и се стовари в един стол с формата на орхидея, който приличаше на рана. — Чуй ме добре! — Райх направи крачка към Д’Кортни и застана над него. Започна да крещи несвързано. — Тази разплата се подклажда от години. И сега искаш да ме ограбиш с целувката на Юда. И убиецът ли обръща другата си страна? Ако е така, прегърни ме, братко мой убиец. Целуни смъртта! Научи смъртта на обич. Проповядвай набожност и свян, кръв и… Не. Почакай. Аз… — Изведнъж млъкна и разтърси глава, подобно на бик, опитващ се да се освободи от влудяващия го оглавник.

— Бен — прошепна Д’Кортни ужасено. — Чуй ме, Бен…

— От десет години се мъчиш да ми прережеш гърлото. А имаше място и за двама ни. И за „Монарх“, и за „Д’Кортни“, Колкото искаш място във времето и пространството. Но ти искаше кръвта ми, нали? Сърцето ми? Червата ми в мръсните си ръце. Човекът без лице!

Д’Кортни поклати глава озадачено.

— Не, Бен. Не…

— Не ме наричай Бен. Да не съм ти приятел. Миналата седмица ти дадох един последен шанс да си уредим отношенията. Аз, Бен Райх. Молих за мир. Сливане. Молих като хленчеща жена. Баща ми щеше да ме заплюе, ако беше жив. Всеки един от храбрите ми предци би ме очернил с презрение. Но аз помолих за мир, нали? А? Нали? — Райх сръга Д’Кортни свирепо. — Отговори ми!

Лицето на Д’Кортни бе побеляло и недоумяващо. Накрая прошепна:

— Да. Предложи… Аз приех.

— Какво направи?

— Приех. Толкова години чаках. Приех.

— Приел си?

Д’Кортни кимна. Устните му оформиха буквите: „WWHG“.

— Какво? WWHG? Приема се?

Възрастният мъж отново кимна. Райх се изсмя гръмогласпо.

— Мен ли се опитваш да измамиш, некадърен стар лъжец? Това е отказ. Неприемане. Отхвърляне. Война.

— Не, Бен. Не…

Райх се наведе и грубо вдигна Д’Кортни на крака. Старецът беше слаб и немощен, но ръцете го заболяха от тежестта му, а допирът до старата кожа опари пръстите му.

— Значи война, така ли? Смърт?

Д’Кортни поклати глава и се опита да му каже нещо със знаци.