Пиер Бул - Планетата на маймуните

Градът бе столица на важна област в маймунската държава. Бях го зърнал за малко при пристигането си и сега отново трябваше да свиквам, че е населен с маймуни-пешеходци, маймуни-автомобилисти, маймуни-търговци, със забързани маймуни и униформени маймуни, надзираващи поддържането на реда. Иначе не ми направи особено впечатление. Къщите приличаха на нашите, улиците, както и у нас, бяха доста мръсни. Нямаше такова голямо движение като у нас. Най-много ме учуди начинът, по който пешеходците пресичаха. Нямаше пешеходни пътеки, а въздушни пътища от едра телена мрежа, за която те се улавяха с четирите си ръце, облечени в меки кожени ръкавици, които не им пречеха да се хващат.

Когато ме разходи достатъчно, за да добия обща представа за града, Зира спря колата си пред висока телена ограда, зад която се виждаха цветни лехи.

— Това е паркът — каза ми тя. — Ще можем малко да повървим. Бих искала да ти покажа други неща, нашите забележителни музеи например, само че това все още е невъзможно.

Уверих я, че много се радвам, дето ще мога да се разтъпча.

— Затова пък — добави тя, — тук ще бъдем на спокойствие. Има малко хора, а вече трябва да поговорим сериозно.

— Ти, изглежда, не си даваш сметка какви опасности те грозят при нас?

— Някои вече са ми известни, но струва ми се, че ако успея да разкрия истинската си природа, нещо, което мога да направя още сега, маймуните би трябвало да ме приемат като техен духовен брат.

— Точно тук бъркаш. Чуй ме…

Ние се разхождахме из парка. Алеите бяха почти безлюдни — срещнахме само няколко влюбени двойки, у които моето присъствие предизвикваше само бегло любопитство. Затова пък аз ги наблюдавах безочливо, твърдо решен да не изпусна нито един случай да изуча маймунските нрави.

Влюбените вървяха със ситни крачки, прегърната през кръста, а дългите им преплетени ръце образуваха нещо като гъста мрежа. Често спираха на завоя на някоя алея, за да се целуват. А понякога, след като скришом се бяха огледали наоколо, се хващаха за ниските клони на някое дърво и изчезваха нагоре. Правеха го, без да се разделят, като всеки си помагаше с един крак и една ръка и скоро се изгубваха в листака: толкова бяха ловки, че предизвикваха завистта ми.

— Слушай — каза Зира. — Твоята „лодка“ — бях й обяснил най-подробно как сме стигнали до планетата — е била намерена, или поне това, което е останало след грабежа. Тя предизвиква любопитство у нашите учени. Разбраха, че не е правена при нас.

— Вие имате подобни съоръжения?

— Не чак толкова съвършени. Съдейки по това, което ми каза, ние все още сме доста по-назад от вас. Все пак сме изстреляли изкуствени спътници около нашата планета, а в последния дори имаше живо същество: един човек. Наложи се да го разрушим във въздуха, защото иначе не можехме да го върнем.

— Разбирам — казах аз разсеяно. — Използвате хора и за подобни опити.

— Налага се… И така, твоята ракета е намерена.

— А нашият кораб, който от два месеца обикаля около Сорор?

— Нищо не съм чувала за това. Изглежда, нашите астрономи не са го забелязали. Само че не ме прекъсвай постоянно. Някои учени изказаха хипотезата, че съоръжението идва от друга планета и че в него е имало някой. По-далеч не могат да отидат и да си представят, че е възможно съществата да приличат на хора.

— Но това трябва да им се каже, Зира! — изкрещях аз. — Дотегна ми да живея като затворник дори и в най-хубавата клетка, дори и под твоите грижи. Защо ме криеш? Защо не кажеш истината пред всички?

Зира се спря, огледа се наоколо и постави ръка върху моята.

— Защо ли? Правя го само в твой интерес. Нали познаваш Зайюс?

— Разбира се. Точно за него исках да поговорим. И какво?

— Забеляза ли как реагира на първите ти опити за разумна изява? Знаеш ли колко пъти съм се опитвала да разбера мнението му за теб и да му внуша — о, съвсем внимателно! — че може би не си животно, въпреки че така изглеждаш?

— Видях, че често и дълго спорехте, без да постигнете съгласие.

— Упорит е като магаре и тъп като човек! — избухна Зира. — Такива са, уви, почти всички орангутани. Веднъж за винаги е постановил, че твоите способности се обясняват с високоразвит животински инстинкт и нищо не е в състояние да го накара да промени мнението си. Лошото е, че той вече е подготвил дълга дисертация върху твоя случай, в която доказва, че си дресиран човек, т.е. човек, обучен да извършва някои действия, без да ги разбира, вероятно по време на някое предишно пленничество.