Пиер Бул - Планетата на маймуните

Бях се напрягал, за да разбера теориите за еволюцията на маймуните, и сега се чувствах потиснат. Олекна ми, когато в полумрака видях, че Нова се приближава към мен и започва по присъщия й начин да иска получовешките, полуживотински милувки, чиито правила малко по малко бяхме установили — необикновени правила, за които подробностите не бяха кой знае от какво значение, съставени въз основа на компромиси и взаимни отстъпки, съобразени с цивилизования свят и с нравите на тези странни хора, които населяваха планетата Сорор.

За мен това бе велик ден. Отстъпвайки пред молбите ми, Зира се съгласи да ме изведе от Института за висши биологически изследвания — така се наричаше учреждението — и да ме разходи из града.

Тя се беше решила на това след дълги колебания. Много време мина, докато окончателно я убедя в произхода си. В мое присъствие тя приемаше очевидното, но впоследствие отново я обземаха съмнения. Поставях се на нейно място. Не можеше да не бъде дълбоко шокирана от моето описание на хората и най-вече на маймуните на нашата Земя. По-късно ми призна, че дълго време й е било по-лесно да ме смята за магьосник или шарлатанин, отколкото да приеме моите твърдения. Все пак с натрупването на точни данни и доказателства тя най-накрая напълно ми повярва и дори започна да крои планове за моето освобождаване, което никак не било лесно, както ми обясни още същия ден. Междувременно, рано следобед дойде да ме вземе за разходка.

Сърцето ми се разтупа при мисълта, че отново ще бъда навън. Въодушевлението ми се поохлади, когато разбрах, че ще ме води на каишка. Горилите ме изведоха от клетката, затвориха вратата под носа на Нова и ми надянаха кожен нашийник, за който беше закачена здрава верига. Зира хвана другия край и ме поведе, а в това време сърцето ми се свиваше от жалните писъци на Нова. Но когато в израз на съжаление към нея й помахах приятелски, маймуната, изглежда, прояви недоволство и безпощадно ме дръпна за нашийника. Откакто се беше убедила в моя маймунски ум, близостта ми с момичето я дразнеше и възмущаваше.

Лошото й настроение я напусна, когато останахме сами в един безлюден и тъмен коридор.

— Предполагам, че земните хора не са свикнали да бъдат водени с каишка от маймуни, нали?

Уверих я, че нямаме такъв навик. Зира се извини и ми обясни, че някои питомни хора могат да бъдат разхождани свободно по улиците, без това да предизвиква скандали, но щеше да е много по-естествено, ако бях вързан. По-нататък, ако се покажех наистина кротък, можеше да ме изведе и без нашийник.

И като позабрави истинското ми положение, което все още често й се случваше, тя започна да ми дава всевъзможни съвети, които дълбоко ме засегнаха:

— Само да не ти хрумне да се зъбиш на минувачите или да одраскаш някое дете, което доверчиво идва да те погали. Не искам да ти слагам намордник, но…

Спря се и избухна в смях:

— Прощавай! Прощавай! — извика тя. — Все забравям, че имаш ум на маймуна.

Потупа ме приятелски в знак на извинение. Веселостта й разсея лошото ми настроение. Обичах да чувам смеха й. Неспособността на Нова да изразява по такъв начин радостта си, понякога ме караше да въздишам. Споделих веселостта на маймуната. Почти не различавах чертите й в полутъмния коридор — само муцуната й се белееше. За излизане беше облякла елегантен костюм и си беше сложила баретка, която скриваше ушите й. За момент забравих маймунския й произход и хванах ръката й. Тя сметна жеста ми за естествен и не се отдръпна. Така, притиснати един до друг, направихме няколко крачки. В края на коридора, осветен от един страничен прозорец, тя бързо издърпа ръката си и ме отблъсна. Възвърнала сериозния си вид, дръпна синджира.

— Не трябва да се държиш така — каза тя малко подтисната. — Първо, аз съм сгодена, а освен това…

— Сгодена ли си?!

Едновременно забелязахме, че между тази забележка и фамилиарното ми държание нямаше връзка. Тя се овладя, изчервявайки се:

— Искам да кажа, че все още никой не трябва да подозира истинската ти природа. В твой интерес е, уверявам те.

Примирих се и покорно се оставих да бъда воден. Излязохме. Портиерът на института — грамадна горила в униформа — ни пусна да минем, поздрави Зира, а мен ме огледа любопитно. Навън аз позалитнах, зашеметен от движението и заслепен от силната светлина на Бетелгойз — повече от три месеца бях прекарал затворен. С пълни гърди вдишвах хладния въздух и същевременно се изчервявах заради голотата си. В клетката си бях свикнал с нея, но тук се чувствах смешен и безсрамен под погледите на минувачите-маймуни, които упорито ме разглеждаха. Зира категорично бе отказала да ме облече, като твърдеше, че облечен съм щял да бъда още по-смешен и да приличам на някой от онези дресирани хора, които показват по панаирите. Тя несъмнено имаше право. Ако минувачите се обръщаха, то всъщност беше не защото бях гол, а защото бях човек — порода, която предизвикваше по улиците същото любопитство, каквото във всеки френски град би предизвикала появата на някое шимпанзе. Възрастните се засмиваха и продължаваха пътя си. Няколко деца-маймуни се струпаха около мен, възхитени от гледката. Зира бързо ме завлече до колата си, настани ме на задната седалка, седна зад волана и бавно потегли по улиците.