Пиер Бул - Планетата на маймуните

— И все пак повечето големи открития са били направени от шимпанзета — настоях аз.

— Така е.

— А горилите?

— Те са месоядни — каза тя презрително. — Едно време са били господари и много от тях са запазили властолюбието си. Обичат да организират и да ръководят. Обожават лова и живота на открито. Най-бедните се хващат на работа, изискваща физическа сила.

— А орангутаните?

Зира ме погледна за миг, след което избухна в смях:

— Те са представители на официалната наука — каза тя. — Вече го установи и ще имаш достатъчно други случаи да се увериш в това. Научават страшно много неща от книгите. Всички са наградени с ордени. Някои минават за светила в една или друга тясна специалност, която изисква силна памет. За останалите…

Тя махна презрително с ръка. Не настоях повече, оставяйки тази тема за по-късно. Насочих разговора към по-общи въпроси. По моя молба тя ми нарисува родословното дърво на маймуната, както го бяха възстановили най-добрите специалисти. Много приличаше на схемите, които у нас представляват процеса на еволюцията. От един ствол, чиято основа се губеше в неизвестността, последователно се отделяха различни клони: растения, едноклетъчни организми, мешести, бодлокожи; по-нагоре следваха рибите, влечугите и най-накрая — млекопитаещите. Дървото продължаваше с един клас, аналогичен на нашите антропоидни. От него излизаше клонът на човека. Той бе къс, докато главният ствол продължаваше нагоре и от него произлизаха различни видове праисторически маймуни с непонятни названия, за да свърши накрая със Simiussapiens 2 2 Разумни маймуни (лат.). Б.пр. , което представляваше крайните три върха на еволюцията: шимпанзето, горилата и орангутанът. Всичко беше съвсем ясно.

— Мозъкът на маймуната — заключи Зира — се е развил, той е сложен и организиран, докато този на човека не е претърпял никакви изменения.

— Но защо маймунският мозък се е развил точно по този начин?

Явно главна роля е изиграл езикът. Но защо маймуните са проговорили, а хората не? По тази точка учените били на различни мнения. Някои виждали в това тайнствена божествена намеса. Други поддържали становището, че разумът на маймуната се дължи главно на ловкостта на четирите й крайника.

— Само с две ръце с къси и неловки пръсти — каза Зира — навярно човекът от самото начало е бил поставен в неизгодно положение, неспособен да се развива и да придобива точно познание за света. По тази причина той никога не е могъл да си послужи умело с някакво оръдие… О, възможно е да е правил жалки опити, някога… Намерени са любопитни останки. Точно сега се правят много проучвания в това направление. Ако тези въпроси те интересуват, някой ден ще те запозная с Корнелиус. Той е много по-подготвен от мен и ще може да ти обясни всичко.

— Корнелиус?

— Моят годеник — каза Зира, като се изчерви. — Много голям, истински учен.

— Шимпанзе ли е?

— Разбира се… Да — заключи тя, — аз съм на мнение, че фактът, че имаме четири ръце, е изиграл решаваща роля за нашето умствено развитие. Това ни е помогнало най-напред да се покатерим на дърветата и така да възприемем трите измерения на пространството, докато човекът, прикован на земята поради физическо несъвършенство, е затъпявал на равното. После у нас е възникнала необходимостта от оръдията, тъй като сме могли умело да си служим с тях. Започнали сме да ги използваме и така сме достигнали до мъдростта.

На Земята често бях чувал да се прибягва до противоположни аргументи, за да се обясни превъзходството на човека. При все това, след като помислих, разсъжденията на Зира не ми се сториха нито повече, нито по-малко убедителни от нашите.

Много ми се искаше да продължим този разговор, имах още хиляди въпроси, но бяхме прекъснати от Зорам и Занам, които носеха вечерята. Зира скришом ми пожела лека нощ и си отиде.

Останах в клетката насаме с Нова. Бяхме се нахранили. Горилите си отидоха, след като угасиха лампите. Оставиха да свети само една слаба крушка над вратата. Гледах Нова и размишлявах върху наученото през деня. Тя явно не обичаше Зира и тези разговори я дразнеха. Още отначало бе възнегодувала по нейния си начин и се беше опитала да ме откъсне от маймуната, като подскачаше из клетката, изтръгваше стиски слама и ги захвърляше по главата на натрапницата. Наложи се да използвам сила, за да я усмиря. След като получи няколко звучни плесници по нежния си задник, тя най-сетне се успокои. Бях извършил тази грубост почти несъзнателно и после изпитвах угризения, но тя, изглежда, не ми се сърдеше.