Дейвид Брин - Потапяне в слънцето

— Ох! — Въздухът изригна от дробовете на Демуа и зъбите му изтракаха. Някак успя да се задържи, но изпусна огледалцето и металният инструмент тихо изтрака на пода.

Задъхан, Доналдсън се плъзна назад в мрака, като правеше патетични опити да пази тишина. Джейкъб кисело се усмихна. Човек трябваше да е глух, за да не ги чуе.

— Кой… кой е там?

Джейкъб се изправи и изтупа дрехите си. Той презрително погледна инженера, който мрачно седеше и избягваше очите му.

Във външната стая отекнаха бързи стъпки. Джейкъб застана на прага.

— Почакай малко, Мили.

Д-р Мартин замръзна на място. Тя бавно се обърна с отпуснати рамене. На лицето й се четеше страх, докато не позна Джейкъб. После тъмната й кожа почервеня.

— Какво правиш тук, по дяволите!

— Наблюдавам те, Мили. Иначе е много приятно, но сега е особено интересно.

— Шпионирал си ме! — ахна тя.

Джейкъб се приближи с надеждата, че Доналдсън ще има достатъчно здрав разум, за да не се покаже.

— Не точно теб, скъпа. Всеки. На Меркурий става нещо подозрително, това си е. Всеки свири различна мелодия и се опитва да отклонява вниманието на другите! Имам чувството, че ти знаеш повече, отколкото казваш.

— Не знам за какво говориш — студено отвърна Мартин. — Но това не ме изненадва. Ти не си рационален и имаш нужда от помощ… — Тя заотстъпва назад.

— Възможно е — сериозно кимна Джейкъб. — Но може би и ти ще имаш нужда от помощ, за да обясниш присъствието си тук.

Психоложката се вцепени.

— Моят ключ е от Дуейн Кеплър. Ами твоят?

— С негово знание ли го взе? Мартин се изчерви и не отговори.

— Липсват няколко от касетите, записани по време на последното потапяне… и всички се отнасят за периода, когато Бубакуб е направил фокуса си с летанската реликва. Случайно да знаеш къде са?

Тя гневно го погледна.

— Шегуваш ли се?! Но кой… Не… — Мартин бавно поклати глава.

— Ти ли ги взе?

— Не!

— Тогава кой?

— Не знам. Откъде да знам? Какво право имаш да ме разпитваш?…

— Мога веднага да се обадя на Хелън Десилва — зловещо отвърна Джейкъб. — Ще кажа, че току-що съм дошъл и съм те заварил вътре с ключ в чантичката ти, носещ твоите отпечатъци. Тя ще организира претърсване и ще намери липсващите записи. Ти прикриваш някого и аз знам кого. Имам доказателства. Ако веднага не кажеш всичко, което знаеш, кълна се, че ще поемеш цялата вина, с или без твоя приятел. И двамата знаем, че персоналът на базата няма търпение да намери изкупителна жертва.

Мартин затрепери и вдигна ръка към главата си.

— Не… Не знам…

Джейкъб я побутна към един от столовете. После затвори и заключи вратата.

„Хей, по-спокойно“, каза някакъв вътрешен глас. Той стисна клепачи и преброи до десет. Сърбенето в дланите му постепенно отслабна.

Мартин скри лице в шепи. Джейкъб зърна Доналдсън, който надничаше от прага на тъмната стаичка. Той махна с ръка и главата на инженера изчезна.

Джейкъб отвори кантонерката, в която беше ровила психоложката.

„Аха. Ето я.“

Извади стенокамерата и я занесе на масата, пъхна жака в едно от четящите устройства и го включи.

По-голямата част от материала не представляваше интерес. Записки на Ларок за събитията между кацането на Меркурий и сутринта, в която ги бяха завели на обиколка в пещерата преди съдбовното потапяне на Джефри. Джейкъб не обърна внимание на аудиозаписите. Журналистът обикновено бе по-многословен в собствените си бележки, отколкото в публикациите си. Но изведнъж характерът на видеозаписа се промени, точно след панорамен кадър на вътрешността на слънчевия кораб.

За миг снимките го озадачиха. После се засмя на глас. Мили Мартин толкова се изненада, че вдигна зачервените си очи. Джейкъб мило й кимна.

— Знаеш ли какво си се опитвала да вземеш?

— Да — дрезгаво отвърна тя. — Исках да върна камерата на Питър, за да може да довърши материала си. Мислех, че след като соларианите са били толкова жестоки към него… след като са го използвали по този начин…

— Той още е под арест, нали?

— Да. Решиха, че така е най-безопасно. Соларианите вече веднъж са го манипулирали, разбираш ли? Могат пак да го направят.

— И чия беше идеята да му върнеш камерата?

— Негова, разбира се. Трябваха му записите и аз си помислих, че няма нищо лошо…

— Да му дадеш оръжие, така ли?

— Не! Зашеметителят щеше да бъде обез… обезвреден. Буб… — Очите й се разшириха и тя замълча.

— Хайде, кажи го. Вече го знам. Мартин сведе поглед.

— Бубакуб каза, че ще ме чака при Питър и че ще обезвреди зашеметителя. Като услуга и за да докаже, че не изпитва лоши чувства.