Дейвид Брин - Потапяне в слънцето

На стената до рампата на кораба имаше външен автомат. Но докато вдигаше слушалката, той се зачуди на кого да се обади и какво да каже.

„Здравейте, доктор Кеплър. Помните ли ме, аз съм Джейкъб Демуа? Същият, дето се опита да се самоубие на един от вашите слънчеви кораби. Да… е, бих искал да дойдете и да видите пролетното почистване на пила Бубакуб…“

Не, така нямаше да стане. Когато някой се отзовеше на повикването му, Кула и Бубакуб вече нямаше да са тук и този случай също щеше да влезе в списъка на странните му прояви.

Тази мисъл го порази.

„Дали просто не си измислям всичко?“ Вече не се чуваше шум от прахосмукачка. Само тишина. Пък и цялата тази история бе много символична…

Иззад ъгъла се разнесе изпискване, пилска ругатня и тракане на паднала машина. Джейкъб затвори очи за миг. Какъв прекрасен звук! Той рискува и надникна към кораба.

Бубакуб стоеше в подножието на рампата и държеше единия край на прахосмукачката. Ресите около очите му бяха щръкнали и козината около яката му се беше наежила. Пилът гневно гледаше Кула, който се бе навел, за да вдигне падналата торбичка на прахосмукачката. От отвора се изсипа купчинка червен прах.

Бубакуб презрително изсумтя, докато прингът започна да събира праха с ръце и после се обърна да сглоби машината. Джейкъб беше сигурен, че поне една шепа е отишла в джоба на сребристата туника на Кула.

Бубакуб разрита останалия прах наоколо. След като плахо се озърна във всички посоки, той излая отсечена заповед и поведе принга обратно към асансьорите.

Когато се върна на работната маса, Джейкъб завари главния механик да чете пръснатите листове с морфологичния му анализ. Мъжът вдигна поглед.

— Какво беше това? — посочи с брадичка към слънчевия кораб той.

— А, нищо — отвърна Джейкъб. Той замислено задъвка вътрешната страна на бузата си. — Просто няколко извънземни ровичкаха в кораба.

— В кораба ли? — рязко се изправи главният механик. — Защо не ми казахте, по дяволите?!

— Чакайте, не бързайте! — хвана го за ръката Джейкъб, когато механикът се обърна и понечи да се запъти към стойката на огледалното кълбо. — Вече е късно, отидоха си. Освен това ще е по-трудно да разберем какво са намислили, отколкото да ги заловим, докато вършат нещо странно. Пък и извънземните най ги бива в странните неща. Инженерът го изгледа така, като че ли го вижда за пръв път.

— Да — съгласи се той. — Имате право. Но сега може би ще е най-добре да ми разкажете какво сте видели.

Джейкъб сви рамене и му разказа всичко — от звука на отварящия се люк до комедията с разсипания прах.

— Не разбирам — почеса се по главата главният механик.

— Е, не се безпокойте. Както казах, ще ни трябват повече доказателства.

Джейкъб седна на столчето и грижливо започна да пише на различни листове.

„К ВЗЕ ШЕПА ПРАХ… ЗАЩО? ОПАСНО ЛИ Е ДА ГО ПОМОЛЯ ДА СПОДЕЛИ С МЕН?“

„ДАЛИ К Е ДОБРОВОЛЕН СЪУЧАСТНИК НА Б? ДОКОГА?“

„ПРОВЕРИ ПРАХА!!!“

— Хей, между другото, какво правите тук? — попита инженерът.

— Търся улики.

След кратко мълчание главният механик посочи листовете от дясната страна на масата.

— Божичко, аз нямаше да съм толкова хладнокръвен, ако си мислех, че се побърквам! Как се чувствахте? Искам да кажа, когато се опитахте да изпиете отровата?

Джейкъб вдигна поглед от листа. Усети мирис на амоняк и силно пулсиране в слепоочията си. Сякаш беше прекарал часове под светлината на инквизиторска лампа.

Спомняше си го съвсем ясно. Последното, което видя преди да припадне, бе лицето на Бубакуб. Черните очички втренчено го гледаха изпод псикаската. Пилът безстрастно го наблюдаваше, когато Джейкъб политна напред и падна в безсъзнание на палубата, само на няколко метра от него.

Полазиха го тръпки. Той понечи да запише спомена, после се отказа. Щеше да е прекалено дълго. Джейкъб надраска кратка бележка на делфински тринарен и я хвърли върху купчина IV.

— Извинете — погледна той после главния механик. — Попитахте ли ме нещо?

Инженерът поклати глава.

— О, и без това не е моя работа. Не биваше да си пъхам носа. Просто бях любопитен какво правите тук.

Мъжът замълча за миг.

— Опитвате се да спасите проекта, нали? — накрая попита той.

— Да.

— Тогава трябва да сте единственият от големите клечки, който прави нещо по този въпрос — горчиво поклати глава механикът. — Извинете, че по-рано се държах грубо. Няма да ви преча, за да можете да работите. — Той бавно закрачи към кабинета си.