Дейвид Брин - Потапяне в слънцето

Джейкъб се замисли.

— Искате ли да ми помогнете? — попита той. Мъжът се обърна.

— Какво ви трябва? Джейкъб се усмихна.

— Ами, като начало метла и лопатка.

— Веднага! — Главният механик забързано се отдалечи. Джейкъб забарабани с пръсти по масата. После събра пръснатите листове и ги напъха в джоба си.

— Директорът каза никой да не влиза там, нали знаеш. Джейкъб вдигна поглед.

— Божичко, старши — ухили се той. — Нямах представа! Просто се опитвам да се справя с тая ключалка!

Другият нервно се размърда на мястото си и замърмори, че никога не бил очаквал да се забърка в обир.

Джейкъб се олюля назад. Стаята се разклати и той се опря на пластмасовия крак на масата, за да запази равновесие. На слабата светлина във фотолабораторията не се виждаше почти нищо, особено след двайсет минути работа с миниатюрни инструменти.

— Вече ти казах, Доналдсън — бавно заговори Джейкъб. — Нямаме избор. Какво можем да покажем на хората? Малко прах и една смахната теория, нали? Използвай главата си. Няма да ни допуснат до доказателствата, защото нямаме доказателства, за да докажем, че ни трябват!

Той заразтрива мускулите на тила си.

— Не, ще се наложи да го направим сами… разбира се, ако искаш да останеш…

— Знаеш, че ще остана — измъчено изсумтя главният механик.

— Добре, добре — кимна Джейкъб. — Моите извинения. Би ли ми подал оня малък инструмент? Не, другия, с куката накрая. Да, този. А сега би ли отишъл да пазиш на външната врата? Така ще имам време да разчистя инструментите, ако някой се появи.

Доналдсън се отдалечи на известно разстояние, но продължи да наблюдава работата на Джейкъб. Той се облегна на хладната каса на вратата и избърса потта от челото и бузите си.

Демуа изглеждаше рационален и логичен, но през последните няколко часа дивото му въображение смайваше главния механик.

Най-лошото бе, че всичко се връзваше. Беше вълнуващо, това търсене на улики. И онова, което бе открил преди да се срещнат в тази стая, потвърждаваше теорията на Демуа. Това го плашеше. Все пак имаше вероятност този човек наистина да е луд, въпреки логичността на аргументите му.

Доналдсън въздъхна. Той се обърна и бавно се запъти към външната врата на фотолабораторията.

Всъщност нямаше значение. Имаше нещо гнило в Меркурий. Ако скоро някой не се задействаше, повече нямаше да има слънчеви кораби.

Обикновена секретна ключалка. Нищо по-лесно — Джейкъб не можеше да не забележи, че на Меркурий няма много модерни брави. На тази планета, чиято магнитна обвивка почти докосваше голата повърхност, електрониката се нуждаеше от специална защита. Това не беше много скъпо, но все пак някой трябва да бе решил, че такива разходи са нелепи за ключалки. Пък и кой би се вмъкнал с взлом във вътрешната фотолаборатория? И кой знаеше как да го направи?

Джейкъб. Ала това изглежда не му помагаше. Нещо не беше наред. Инструментите не му говореха. Не ги усещаше като продължение на ръцете си.

С тази скорост можеше да му отнеме цяла нощ. „Остави на мен.“

Той изскърца със зъби, бавно извади инструмента от ключалката и го остави на пода.

„Престани да се олицетворяваш — помисли си Джейкъб. — Ти си само комплекс от асоциални навици, които от известно време съм поставил под хипнотичен запор. Ако продължаваш да се държиш като самостоятелна личност, ще ни докараш… ще ми докараш истинска шизофрения!“

„Кой се олицетворява сега?“ Джейкъб се усмихна.

„Не трябваше да съм тук. Трябваше да си остана вкъщи за цели три години и спокойно да довърша психическото си възстановяване. Поведенческите модели, които исках… които трябваше да преодолея, сега са ми необходими за работата.

Тогава защо да не ги използвам?“ Това психически състояние бе установено така, че да е гъвкаво. Такова потискане наистина щеше да доведе до проблеми! Аморалните, хладнокръвни качества изтичаха в постоянен поток, макар и обикновено под пълен контрол. Така че да може да ги използва, когато се наложи.

Проблемът му донякъде можеше да се дължи на потискането и отъждествяването, с които напоследък реагираше на този поток. Неговата по-лоша половина трябваше да спи, докато той преодолява травмата от загубата на Таня… а не китката й да бъде отсечена. „Тогава ме остави да го направя.“ Джейкъб взе друг инструмент и започна да го прехвърля в дланите си.

„Млъкни. Ти не си личност, а само дарба, за съжаление, свързана с невроза… като добре школуван певчески глас, който може да се използва само, когато певецът е гол на сцената.“